автор: anonimapokrifoff

Хари, обаятелен млад мъж, държеше в ръцете си като бог и скърбите, и радостите на малкото градче: погребалната му агенция „Персефона” изпращаше с подобаваща траурност мъртвите, а барът му „Летящите сандали”, по-известен в някои среди като „Кражбар”, осигуряваше на живите най-щурите купони с най-щедрите танцьорки.
Разбира се, горните две дейности си бяха чист камуфлаж. Грамадното помещение в задната част на заведението беше достъпно за малцина проверени довереници. Там Хари въртеше основния си бизнес: търговия с крадени вещи – от свръхмодерни телефони и телевизори до платна и статуетки на известни майстори и безценни антики. Той тъкмо лъскаше любовно един златен тракийски нагръдник и си мислеше, че ако не го шитне за колосална сума в чужбина, ще трябва да го продаде на някой археолог, а после медиите ще гръмнат как онзи го е открил с пот на чело. Подпря красивата находка на стената и се отдръпна няколко крачки, за да й се порадва. И тогава видя мъжа – едър и с прошарена брада. „Мамка му – помисли си Хари, - как е влязъл тоя? Ще трябва да уволня всичките тъпи борчета – за чеп не стават!” Онзи се вторачи в него и изрева:
- Ти ли си синът на Мая, работила като сервитьорка на „Златни пясъци” от 1975-а до 1986-а? И внук на Атлас?
- Син на Мая, но дядо ми е Атанас. Спирай да крещиш, старче, че сега ще повикам охраната.
- Не се обръщай така към отца си!
- Кой си ти бе? Да не си Господ?
- И теб те е повредил монотеизмът. Срещнах се с вашия Христос, черпих го една абмрозия и му казвам: добре си ти, потайно си живял, само една недоказана Мария Магдалена, а питаш ли ме мен с тези жени и деца – за векове съм дал храна на жълтата преса. Той ми вика: хич и да не ти пука – щом си представител на политеизма, нормално е и да си полигамен. А с Аллах играхме шах, че нали не пие.
- Ама ти да не си...
- Не се зевзеча, Зевс съм – баща ти.
- И за какъв се довлече? Да не би да ми носиш издръжката, от която не си дал нито един лев въпреки закона?
- Ясно, не си чел „Старогръцки легенди и митове” на Кун. После ще ти обясня, а сега ми кажи защо от Хермес стана Хари?
- Знаете ли ти и майка ми какво ми причинихте с онова скапано име? Всички ми викаха Херпес. Стопляш ли, че няма да се намери даже блондинка, която да пусне на такъв?
- Разбирам. Не се стягай, нали е минало. Помниш ли как опъна тел на корубата на костенурката си Коста?
- Даже и песента помня:
Татко с мама се затвори
зад заключена врата.
Скитам аз по чужди двори
и табелите чета.

Пак без мен са Зевс и Мая –
туй ли то любов било?
Няма вече да ги трая:
искам, искам колело!
- Забравил съм я тази, но се сещам за друга:
Ех, мари Коста,
не оди по моста –
мостът се клати,
ке паднеш, ебати!
А пък когато открадна кравите на брат си Аполон...
- Че какво друго да правя? Вие с майка ми спирка нямахте, все ме зарязвахте и израснах по улиците. Трябва ви на вас един Фройд, че да ви обясни как сте ми образували комплекси в ранна детска възраст.
- Не съм дошъл да си вадим кирливите ризи, синко. Трябваш ми, защото съм смъртно ранен от любов. Както е казал комшията Мехмед Завоевателя:
Дениз уйур, душман уй,
саде же севда кахърларъ уйумаз.
Морето спи и врагът спи, само любовната мъка не спи.
- Уби ме, баща ми! Не е ли време да качиш чукалата на тавана? И коя е тя?
- Йо. Няма равна по хубост. За да я скрия от ревнивата Хера, я превърнах в крава и тогава разбрах нещо прекрасно: когато има любов, размерът няма значение. Но жена ми е по-коварна отвсякога. Откакто си инжектира ботокс, изобщо не мога да разбера какво мисли – лицето й е като замразено. Поиска да й подаря добичето, а после го даде да го пази Многоокия Аргир и аз...
- Чакай малко! Доколкото си спомням, това вече се е случвало!
- Точно така, ама Хегел нищо ли не ти говори? Диалектика, момчето ми – всичко се повтаря, но на по-висок етап. Да не те питам сега за оня стихийник Хераклит – тъмния пророк от Ефес, и неговото „Панта рей”... Трябваше с Мая да те пратим в класическа гимназия, но къде ти успех у теб – само с преписване връзваше тройката... Онзи някога беше Аргус, сега е Аргир, а Йо вече е Йорданка.
- Остави мен, по-добре ми кажи защо превърна момичето в крава.
- Нямам вина! Повечето жени са такива – забременеят ли, стават крави.
- Май ме навиваш да я открадна от Многоокия Аргир? И защо точно аз?
- Че кой друг, ако не Повелителят на крадците?
- И къде да я търся?
- Тя е на връх Балига.
- Кой?
- Балига, но няма да го намериш в днешните карти. Още преди Руско-турската война руският цар наел пет екипа холандски картографи, най-добрите за онова време, и ги пратил по тези земи. Тръгнали от различни точки на Черноморието и навлезли на около 50-70 километра. Едната група се спряла до някакво възвишение, край което имало село, река и езеро. Минал един селянин, тръгнал на пазар с воловете си, и с помощта на преводач го попитали за имената на обектите – отговорът бил един и същ: „Ба ли га(еба ли го).” Така и ги обозначили – Балига.
- И къде да намеря картата?
- Един от холандците се оженил за българка и останал тук, а с него и една от картите. Наследниците му Вандайкови живеят във Варна, ще трябва ти да я измъкнеш от тях. А мен не ме питай колко антични монети съм пръснал по частни детективи, че да се добера до тази информация.
- Намирам картата, крада кравата, а после?
- За после този път отказах да се доверявам на оня изкуфял пироман Прометей. Според него тя, след като премине Босфора, трябва да стигне до Египет. Хич и не ми се чува за арабските държави – знаеш колко е опасно сега да се пътува дотам. Аз заради икономическата криза вече почти не стоя на Олимп и прехвърлих много от сметките си в български банки, че под куршумите ли ще ходя – безсмъртие, безсмъртие, ама човек може ли да е сигурен? Пък и ми се иска синът ми Епаф, който ще се роди, да расте на по-спокойно място.
- Сети се, че си баща. Давай нататък.
- Ходих при внучката Сибила. Тя изпадна в транс, запени се и забълва неразбираеми думи, а херменевтът каза, че трябва да заведеш Йорданка в село Егати, където тя отново ще бъде човек. Търсих го и него, но не го открих. Освен това според Сибила ще разбереш, че си много близо до целта, когато чуеш песента за калинката. Това е.
- Хич не ми е лесна мисията, звучи направо като невъзможна, но ще се опитам да се справя като Брус Уилис. Преди малко спомена брат ми Аполон. Какво става с него?
- Откакто жена му Дафне се превърна в абсолютно дърво, а Касандра го пусна по течението, хич го няма. Емигрира в Ирландия, стана модел на мъжко бельо и си промени името на Ап О’Лони. Сега краси списанията и женките са луди по него. Страхувам се от толкова внимание да не обърне резбата – имах съмнения и заради топлата му връзка с Кипарис и най-вече с оня зюмбюл Хиацинт... А доколкото разбрах, ти си кръстил погребалната си агенция на Персефона. И тя се оказа куха лейка – остави се да я прецакат с една теменужка и две-три зърна нар. Сега, ще не ще, прекарва някой и друг месец в зловещата къща на Хадес, а през това време майка й Деметра си скубе белите коси, пък на нас топките ни стават на трънки от студ.
- Голямо семейство – много проблеми. Да си мислил навремето. Колко очи има тоя Аргир?
- Не зная точно. Гледа с четири и със сигурност има две на задника си. Внимавай с него! Сега си тръгвам, но да знаеш, че само на теб разчитам. Ти заведи Йорданка до Егати, после имам грижата – аз съм я превърнал в крава, аз ще я направя пак човек. Замалко съм бил бик – когато отвлякох Европа. Не си изтрайвах козината, макар и златна. Айде, ще тръгвам, че мемоарите ми край нямат.

Задачата с картата се оказа повече от лесна. Дайко, издънката на Вандайкови, беше пъпчив тийнейджър, изпаднал в тежка абстиненция. Не го оправяха нито марихуаната и водката, нито чалгата и за една доза кока беше готов и майка си да продаде – другото беше вече похарчено. Шашардиса се от късмета си, че някакъв атлетичен пич, но безспорен хахо, се интересува от дърта хартийка, напъха му я в ръцете и хукна да си осигури магистралата.
Хари пришпори мазератито към Югоизточна България. Подминаваше сметища и омърлушени села, затлачени реки и дървета, окичени с найлонови торбички. Когато достигна подножието на Балига, ахна – девствена природа му се вреше най-безсрамно в очите, а въздухът беше по-замайващ и от опиум. Това е от кислорода, съобрази той, и трябва да свикна с него, ебаси.
Балига се оказа мамата си трака – адидаските му зейнаха като жаби, казващи „зеле”, а анцугът му „Пума” си орева дните и висна на парцали.
Когато Хари изкачи върха, се свечеряваше. Горе имаше схлупена колиба и белоснежна крава, която методично пасеше. Това трябва да е Йорданка, помисли си той, и го сепна тънко старческо гласче:
- Знам те кой си: Хермес, както и да ти е сега името. Кармата си е карма. Очаквах те.
Човечето беше прегърбено и дребно, а на очите му заплашително проблясваха две огромни лупи, отразили оранжевия залез. Хари влезе в прашната колиба, огледа се в полумрака и седна на разклатен стар стол, сложен до груба паянтова маса.
- Ракиено време е – каза Аргир, - нали ще удариш с мен една греяна? Пък работата – после...
Хари се опитваше да види очите на задника му, но той заставаше винаги с лице към него. Ракията беше с билков мед, туршията нямаше грешка и изстрадалото му от катеренето тяло се съживи.
- Слушай, Аргир, що ти е това добиче албинос? Утре ще зафучи, ще натрупа сняг и няма да можеш да го откриеш, ако затърти към преспите.
- Чакай първо да ти кажа как се сдобих с него. Доведе ми го една мадама – такава не си виждал, младо. И как само ухаеше – не ти трябват никакви ароматерапии по някакви скъпи спа центрове. Хера си е Хера – няма равна. Всеки месец ми плаща заплата и социалните осигуровки, че то сега нали пак увеличиха възрастта за пенсиониране. На какво повече да се надява един бивш даскал по класически езици?
- Ще ти платя толкова, че ще си живееш като цар.
- Момко, митологията ми е ясна като разтворена длан. Да не почна сега да ти говоря на древните езици, защото съвсем ще се оплетеш. Зная, че ще ме омаеш, и когато заспя, ще ми отрежеш главата. Няма да ми е за първи път в това прераждане – когато тук режимът се смени, продадох на безценица цялата си библиотека, за да не умра от глад. Омир, Платон, Сафо, Овидий... Що ли ги изреждам? Тогава имах чувството, че някой ми изтръгва мозъка.
- Аз пък напук на легендата няма да те обезглавя. Толкова мангиз натрупах, че мога да си позволя да съм благороден. Ще ти възстановя библиотеката, и то със старинни издания, които не си и сънувал; ще ти плащам осигуряването и всеки месец ще ти давам по 500 лева.
- Шестстотин. Алеа якта ест.
- Четиристотин.
- Петстотин.
- Триста.
- Добре, не съм в настроение да се пазаря! Сега наистина заспивам, защото съм уморен – по цял ден стържа моркови за салата. С тези много очи знаеш ли колко каротин трябва да поемам?
Човечето захърка хармонично, а Хари все пак се почуди дали да не му отреже главата, но бързо се отказа, защото му беше писнало от кървави американски екшъни. Искаше му се да повдигне Аргир от стола, за да види дали очите на задника му са със затворени клепачи, обаче точно тогава оня пръцна и цялата тази тъпня досади смърдящо на Хари, затова тегли една майна и тръгна.
Кравата Йорданка се оказа хрисима, но вървеше едва-едва – като фръцла на токчета в планината. Отначало той я върза за колата и подкара бавно, минаваха през градове и села, но никое не бе Егати. След време му просветна, че до истината се стига пеша, а понякога – на колене(да пази Господ!), и заряза автомобила в едно китно и кротко село. Продължиха с Йорданка в дъжд, студ и пек, а когато го погледнеше свенливо-умолително, й обръщаше гръб и тя се отдаваше на естествените си нужди.
Обикаляха, обикаляха и обикаляха. Хари си купи китайски дънки от един пазар – с два номера по-малки от този, който носеше, че беше отслабнал, а на Йорданка също й се четяха ребрата, но коремът й растеше прогресивно. Изпосталели и омърляни, стигнаха до някакво заведение с мотел недалече от магистралата. Край него се виеше река, а плачещи върби топяха клонки в замърсената с промишлени отпадъци вода и образуваха миниатюрни въртопи.
Кравата задъвка апетитно младата трева и тогава се появи стършел, голям колкото врабче. Ужили я стръвно и безвъзвратно, но нитратите и пестицидите, наслоени в кръвта й, неутрализираха отровата. Не след дълго насекомището легна по гръб и замаха предсмъртно с крака, трупясано от мръсния въздух, а Йорданка продължи да пасе невъзмутимо.
През това време Хари се наслаждаваше на уюта в кръчмата, на виното и най-вече на сервитьора – мургаво цигане с черни къдрици и златна обеца на дясното си ухо. Как се казва, попита той мъжете от съседната маса, а те разказаха историята на младежа. Бил отвлечен от катуна си и намерил подслон тук. Откакто се появил, магистралните жрици останали без работа – турските тираджии ги подминавали и бързали за насам. Гани му било името, но му викали Ганимед, защото целувките му били сладки като мед – така твърдели посветените. Като виночерпец нямал грешка – никога не бавел пиенето.
Вечерта напредваше и искаше да порасне в нощ, а мъжете се развикаха „Пей, Ганимед!”. Момчето застана пред бара и ангелският му глас прониза сърцата:
    Са о ромален пучена
    бубамара сосе ни челел.
    Девла, девла манглав ла
    о лаке мека мерав.
Когато му донесе новата каничка вино, Хари го попита коя е песента.
- Не си ли гледал „Црна мачка бели мачор”, бате? Не си ли чувал за Емир Кустурица, за Горан Брегович?
- Питам те коя е песента.
- „Бубамара” – калинка.
Джики рики бубамаро
цикние шуджие,
айде море кой ромеса!
Хари изтрезня. Според предсказанието на Сибила беше на крачка от целта. „Трябва ми още един знак, още един – Робърт Лангдън никога не би се доверил веднага.”
- Как се казва реката пред кръчмата? – попита той мъжа от съседната маса.
- Дускору й викахми Рякътъ, ама сига й казвами Босъ Фора.
- Как?
- Босъ Фора. Отсрящъй къщатъ на Пешю, пък жина муй Ифрусина – Фора пу нашему. Беши съ запил той тукъ, пък тя му врящи уттам: „Пешоу, ялай!” А той ни ще дъ си ходи и викъ: „Ни моя, ногуй буйнъ рякътъ!” Пък мост – нанай. Няма пъри общинатъ. Чи кът събу цървули и шарени чюрапи тъс Фора, чи кът запретнъ поли! Прицапъ, хванъ гу пут мишкъ и гу принеси. После съ изселихъ, чи тя нящу съ усъмни за Пешю и Ганимедчиту...
Хари мислеше трескаво: „Боса Фора, Босафора, Босфора! Йес,йес, екс!”
Събуди се към обед, главата го цепеше мъжката. Отвърза кравата и смело нагази в реката. Когато преминаха, въпреки упорития махмурлук забеляза, че добичето се беше превърнало в типична селска девойка, която вероятно би била чаровна за мъже в климакс, ако не беше напредналата й бременност. Предположи, че Зевс се е появил за миг и благоразумно е побързал да се спаси и от този пущинак, и от натежалата любима, но на Хари сега не му беше до топли синовни чувства – даже и мръсните думи му убягваха. Махна въжето от врата на момичето и безмълвно продължиха към селото.
То ги посрещна пусто и враждебно. Пороите бяха отнесли калдъръма, забравени къщи стенеха от самотна старост. В една от тях се чешеше дръгливо прасе, по-нататък на клюмнал стобор проскубан петел кукуригаше фалшиво и напразно се правеше на пич пред две отегчени дрисливи кокошки. Кльощава котка впи в пришълците зловещи зелени очи и измяука протяжно. „Егати селото!” – каза си Хари и разбра, че го е намерил.

Йорданка се приюти при една вдовица. Не след дълго роди момче и го кръсти Павел. Хлапето беше толкова палаво, че крясъкът й „Еееее, Пафка!” непрекъснато дереше слуха на малцината селски обитатели. Скоро те започнаха да наричат детето Епафка, а когато поотрасна и почна да възмъжава – Епаф. Майка му поради липсата на цар се ожени за кмета, който караше вече пети мандат, ловко менкаше партиите и хич не смяташе да сдава властта.
А Хари хвана такси в първото почти цивилизовано място, до което се добра, и отиде да си прибере колата от благото село. Оказа се, че от нея няма и следа. Тогава той побесня и с учудване установи, че псува на старогръцки, и то в Омиров хекзаметър. Продължи с таксито към градчето си и се стараеше да не мисли какъв ли четвъртит го чака при следващата му инкарнация – важното беше да изживее този си живот в доволство и далавери. И повече никакви роднини, Зевсе!