автор: musketar

Обаче това, което изглежда абсурдно през една банкерско-социална проекция, има дълбок биологичен смисъл като сътворение и съхранение на живота. "Дългът - казваше някъде Дерида - е парадоксална категория. Защото дългът се състои именно в отрицанието, в това да не бъдеш длъжен."

Ние всички, в това число и аз самият, сме едва ли не горди с непоносимостта си към думичката "трябва". Възприемаме това като справедлив бунт срещу непрестанно вменяваните ни дългове. В действителност, в тази реакция има нещо истерично. Тя е симптом за някаква асиметрия, за някаква извън-редност, за някаква нездравост.
"Т р я б в а да нахраня животните! - казва селянинът, ставайки заран. - Т р я б в а да издоя кравите..."
В неговото "трябва" може би се промъква известна досада от повторимостта и обичайността на действието. Но също така това "трябва" е някак успокоено, някак онтологично стабилно. То е в реда на нещата и не предизвиква болезнени реакции.
Думите, всъщност, са чудесен лакмус за здравословното състояние на душата и нейните екстензии - т.е. нашите взаимоотношения. Започнат ли да се оцветяват емоционално, следва да се запитаме какво не е наред. Ако думата "трябва" е прекалено негативно оцветена, значи имаме проблем. Ако думата "искам" твърде ярко блести в своята позитивност, отново ще се наложи да диагностицираме. Пренесени в полето на телесността, можем да сравним първото с болка, а второто - със свръхвъзбудимост и повишена температура.
Думите са най-демократичното нещо, което сме създали или получили, не зная.
Няма добри и лоши думи, няма важни и по-малко важни, нито - противно на ежедневното съзнание - чисти и мръсни думи. За цялото си развитие, ние криво-ляво сме се научили да се справяме със смислите им, но сме безнадеждно неграмотни по отношение на онова, което ни подсказва емоционалния им контекст. Думите, както и пеперудите, сами по себе си са цветни и са самият принцип на едно ненасилие. Но не! Държим непременно да ги закарфичим, да изтръскаме цветния прашец от крилата им и да ги оцветим по наш някакъв тертип.
Ако в словата има нещо божествено, това е тъкмо тяхната коректност, чистоплътност, неутралитет. В най-добрите ни проявления, те ни спохождат непринудено, така, както непринудено идва песента на славея. Каквото и да произнесем в такива моменти, то звучи смислено и красиво. Вероятно защото за миг сме престанали да ги контролираме, оставили сме ги да ни обладават, вместо да се опитваме ние да ги обладаем.
Думите може и да се строят под нашия насилнически импулс, можем да ги превърнем в парадни армии или в лъстиви проститутки, ала мощта им е само демонстративна, а ласката - продажна. И колкото повече ги употребяваме, опитвайки се да ги подчиним, толкова по-кухо звънтят те и застиват в една пасивна съпротива - слаби, но жилави и непреклонни като индийци.
Имаме писател. /Разбирай - наистина писател, един от онези петдесетина човека в цялата човешка история, които са били споходени от думите не само за миг/
Имаме и редактор. Сиреч - контрольор. Човек от властови порядък, който казва как да превърнем един девствен, див и жив пущинак в английска градина. Защото така е прието, защото така е цивилизовано, или защото така "нещото" би влязло точно в макета на подлисника на неговия вестник. Основанията в различните епохи са различни. По времето на Балзак, Дикенс, Толстой, се изисква дължина, защото наистина се запълват подлистници на вестници, а публиката почти няма друго забавление. После, в условията на едно все по-ускоряващо се време, свръхангажираност и конкурентни забавления, на мода излиза краткостта. Ала не е вярно, че краткостта по условие е по-добра от естетическа гледна точка. /Както не е вярно и обратното, разбира се/. Научили са ни да мислим така. Научили са ни да възприемаме така. При това по напълно неестетически причини. С което са ни релативизирали възприятията за естетическо. Пък и не само за него.
Може би ще схванем абсурдността на ситуацията ако си представим как редакторът стои под дървото, на което пее славеят, и го увещава, че изпълнението му само би спечелило, ако е с 35 секунди по-кратко и последните трели отпаднат.
Това, разбира се, е схема. Проблемът не е в редактора, а в подхода. Не контрол се иска тук, а съ-чувствие. Иска се и сходна грамотност, а тя е тъкмо грамотността да разчитаме посланията на емоционалните окраски. А редактори все пак трябва да има. Отделен въпрос е дали един славей може да бъде редактор на мушитрънчето, или дори на друг славей...
Да се върнем, обаче, към емоционалното оцветяване. Вгледаме ли се, ще открием, че то винаги ни сигнализира кога напускаме естествената хармоничност на пътя, за да полетим в пропастите на аномалното. Собственият ми вкус към аномалии, в случая ми помага да схвана това още по-ясно. Излиза, че ние разполагаме едва ли не с вграден в себе си "джи пи ес", които подпомага ориентацията ни, но тъй като за не знам си колко века културно развитие, така и не сме се научили да разчитаме сигналите му, непрекъснато творим една безпътна, самоубийствена и тегава от кал култура на бездните и крайпътните канавки.
Думите наистина казват и подсказват много повече от конкретното си значение, ала това е непреподаваем урок. Посредством обучението и възпитанието, ние сме в състояние да обменяме информация, било между различните поколения, било между отделните индивиди. В състояние сме да си предаваме фиксирани, обработени и общовалидни смисли. Обаче вникването в данните на "джи пи ес"-а е собствен кръст и собствена Голгота. Там няма алгоритъм. Алгоритъмът е собственото ти сърце и единствената гаранция за правилност е неговата лекота. Също както и потвърждението за истинност - парадоксално - е наличието на душевни съмнения.
Разбира се, това при условие, че все още сте в състояние да се вслушвате в тях. Защото културата на канавката е усвоила технологията да подменя сърдечната лекота с просто игнориране, а съмненията - с данните на една измерима самоувереност /60-90-60, примерно/. На своя страна културата на канавката разполага с изградени от нея образователни институции, които за начало ви манипулират и ви учат да манипулирате /ако сте отличник, ще се издигнете в йерархията/, разполага с медии, които репродуцират многократно нейната мощ и имат за цел да ви обяснят какво точно мислите, и най-сетне разполага с обширен набор от средства за репресии, които започват с това, че ви вменяват дългове. Задължен сте икономически - към банките, да речем, в дълг сте към отечеството, т.е. към армията, и не на последно място сте задължен граждански към куп държавни институции, най-силовата от които е полицейската.
Споменавам я неслучайно, защото заедно с армията, представляват двата най-чисти типа на брутално властване. И двете произтичат от онази безоснователна и безсмислена грубост, дадена ни изглежда по начало. Но ако армиите демонстрират мъжката представа за силово властване - изявена, налагаща се,
полицейското е изява на женската представа за власт - подмолно, прикрито, тайно, слухтящо. За първото е необходима все пак някаква достатъчно убедителна кауза, в противен случай изобщо не бихте събрали войници. За второто е достатъчна мизантропията и принципа на безпринципното властолюбие. В един свят, ориентиран все повече към женското, в един омерзен и загубил всякакви илюзии по отношение на себе си свят, каузите са невъзможни. И виждаме как армиите губят значимостта си и се стопяват. А също така, как от ден на ден расте властта на полицейщината.

... Но това беше толкова далеч тогава в царевичака, когато стояхме един срещу друг с Оля - голи, неловки и любопитни. Нейде в краката ми, заседнал върху спечената пръст, се валяше флагманският кораб "Камелия" - едно очевидно, но все пак неразчетимо послание, че любовта и секса обикновено са
две съвсем отделни неща и че любовта ни често ще се валя в прахта и дори, колкото по-недосегаема е, толкова по-често ще й се случва, докато междувременно разсъбличаме с лекота някоя любопитна и синеока съседка...