автор: musketar

1.

Признавам, никога не съм харесвал принцесите от приказките, които ми четеше мама. Ала когато бях на седем, притежавах остров и флотилия. Подозирам, че по онова време, съм притежавал и много повече, но човек обикновено насочва вниманието си към едно-две, струващи му се важни неща, и по този начин, изглежда, инстинктивно започва да се учи да губи света около себе си, учи се да обеднява.
Щом лятото изплезеше огнения си език, водите на Луда Яна изтъняваха и моят остров се превръщаше в полуостров. Но дори когато реката бе пълноводна, той беше само на скок разстояние от брега. Едва ли бе по-голям от 3-4 квадратни метра, но на седем подобни територии имат свойството да се уголемяват до континент, а може би дори и до свят.
Тази слабост към островите крие в себе си някаква архетипност и през годините съм я наблюдавал у най-различни хора. "Идва ми да се махна на някой остров", заявяват те, когато околната среда прекалено репресивно е нахлула в личното им пространство. А аз съм се замислял за това, че те са потенциални жертви с неспособността си и нежеланието си да се борят със ситуацията тук и сега, и същевременно - че са авантюристи от най-чист вид, готови да зарежат всичко и да последват докрай някакво свое усещане за порядък и вътрешен комфорт.
Мислил съм и за това, че островите са природно онагледяване на успокоената самота и самодостатъчност. Светска панорама към отшелничеството, която естеството ни предлага. Огледален образ на нашето желание за дистанцираност.
Първият остров се е появил с първия човек, пожелал да остане сам. (Не е задължително да е фактологически вярно, нали? Достатъчно е да е верен духът, а не буквата. Огледалото може и да предхожда човека, но добива смисъл едва с неговото отразяване.)
Първият остров се е появил с първия човек, пожелал да остане сам и затова в островите има нещо асоциално и нещо безбожно. Както и в усамотения човек, впрочем.
Ако на това място някой психоаналитик ми изхърка, че стремежът към острови е подсъзнателно връщане към сигурността на утробното състояние, барабар с околоплодните му води, директно ще получи от мен нецензурния еквивалент на панагюрското "много здраве". Каква утроба, боже мой, при тази представа за слънчево и чисто небе и за чиста радост от съществуването? Но стига дивотии...

2.

При мен, струва ми се, влечението към острови се образува като културен нанос. Умеех да чета от четиригодишен и следобед, когато другите деца биваха прибирани и заставяни да спят, аз скитах или четях. Ужасно е да си дадеш сметка, че не си претърпял никакво развитие, но и до ден днешен, в общи линии, продължавам да правя същото. Нашите живееха далеч в столицата, а баба и дядо трудно излизаха на глава с мен. Така се сдобих с прякора "чаршийското кученце", защото тръгвах в замрелия от жега провинциален следобед, неизменно минавайки през чаршията, любопитен като пале. Лъжех, че отивам да си играя в парка, но просто го прекосявах и продължавах нагоре, срещу течението на реката. Напусках града, спирах за кратко до останките на една някогашна воденица, после минавах покрай висналите край реката върби, от чиито клони човек можеше да си направи великолепен лък. Охлаждах се в някой вир, след това се отклонявах от реката и тръгвах пред поляни с прежуряла трева и свеж мирис на равнец; опитвах се да хвана някоя прелитаща синевка, очарован от благосклонната и слънчева усмивка на жълтия кантарион; стигах до гората и вървях, и вървях, и вървях... докато чувството за отдалеченост и един неясен страх не ме сграбчеше за раменете и не ме обърнеше назад.
Скитането е начин на четене, както четенето е начин на скитане. И ако не друго, човек най-малкото се научава скитайки, да разчита страховете си, или поне техните непрестанно отместващи се граници. И обратно: в редките моменти на житейска уседналост съм забелязал, че тези граници заплашително се приближават. Тогава всичко се изпълва с неоснователните, но въздействащи призраци на различни Взискателни Зависимости. Навярно е така, защото природата не търпи празни пространства и те пърхат наоколо, замествайки пеперудите. Само дето са безцветни и лишени от радост...
А пеперудите - този практически неуловим смисъл на красотата (или красота на смисъла), от който ти остава само цветен прашец по пръстите, или едно безжизнено телце, забодено с карфица (триумфален паметник на собственото ти насилие-безсилие и обърканост на ценностите), са всичко друго, но не и значими. Те са ненатрапчивите, летящи послания на радостта и ненасилието. Или просто са. Са...

... Ала имаше следобеди, когато се отбивах в стаята на ослепялата ми от диабет леля. Каква ирония! Скринът с книгите се намираше в стаята на сляпата. Но тогава самият аз бях все още сляп за всякакви иронии, двусмислици и многопластовости. Светът си беше естествено многопластов и аз го разбирах без усилие, защото бях част от архитектониката му. "Тогава бях в хармония със цялото, със разума си чувствах, разсъждавах с тялото". Не съм чувал или чел някой да е разбрал и казал това по-добре от Добромир Тонев.
Ироничното е противопоставяне на властовото, подкопаване на нафукано значимото, но в моя свят все още нямаше власт и привилегироване на значимости.
Затова стоях над пъстрите корици на книгите и вдишвах аромата им, прехласнат не по-малко, отколкото от омайващия дъх на поляните. Тук миришеше на аристократичен прах, на загадки, на обещания, на приключения и патинирана мъдрост.
И пак - острови, острови, острови...
Капитан Блъд - този изгнаник, кръстосващ между карибските островни свърталища.
Крузо, комуто се е случила случката за двайсет и осем години да остане насаме със себе си - огромно предимство все пак, ако се вземе под внимание "Повелителят на мухите" на Голдинг. И може би неизказаното предупреждение, че общността е деструктивна в своята сила, а индивида - креативен в своята слабост.
И, разбира се, "Остров Тамбукту" на Марко Марчевски, чиято жълто-зелена лъскава корица ме привличаше като магнит. Не ми казвайте, моля, че тази книга е идеологизирана. Такава е, но не това е същественото...

... Избирах си книга, лягах по корем в прохладната спалня, разтварях книгата на пода и се зачитах с висяща от леглото глава - нещо толкова вредно и толкова напомнящо приведените, може би от жажда, върби над вировете.
Страшен зной разпасваше пояса си над градчето, но прозорците бяха закнижени и аз четях и скитах, скитах и четях, а в четенето, поне тогава, още нямаше страх, и четях, и четях, и четях..., докато целия се омацвах в цветен прашец... и тогава литвах навън..., литвах, с пълно сърце и очи, пълни, ала безгрижно леки..., литвах към моя остров и моята флотилия...
Корабът на капитан Блъд бе кръстен "Арабела", на любимата му.
Моят флагмански кораб се наричаше "Камелия".


3.

От всички жени, минали през живота ми, Камелия най-много приличаше на принцеса. Може би защото почти винаги се обличаше в бяло и то по някакъв тайнствен начин я съпътстваше, дори когато ни навлякоха черните сатенени престилки и рубашки, които трябваше да носим в първи клас. Или може би заради тъмните й, искрящи очи и завършените, по женствено плавни движения. Или заради открития й, но непреклонен и някак вече зрял характер. Тя можеше да стои изправена на палци, защото изучаваше балет, и се носеше над нас лека и неуловима като лятно облаче. Бях така безнадеждно влюбен в нея, както и всички останали момчета. И бях толкова далеч от нея, колкото бяха и те. Нейното излъчване на чистоплътност, изваяност и аристократизъм ни завладяваше... и респектираше. В нейно присъствие всички момчета изпадахме в някакъв обратен амок - устните ни пресъхваха и ние някак нелепо се смирявахме. Но нямам спомен поне веднъж да е злоупотребила с тази си власт.
Тя беше сън, който ни се случваше наяве. Ангел, спуснал се незнайно откъде,
който деликатно докосваше най-деликатното у нас, събуждаше го, даваше му право на живот. Този ангел стихийно ни учеше да обичаме, без да срещнем отклик, но и без да бъдем грубо отвърляни. Растяща с нас и сред нас, Камелия носеше в себе си една нотка на отвъдност и мисля, че тогава за първи път разбрах - не толкова със съзнанието, колкото с кожата си - че истински красивите неща винаги съдържат тази нотка. Оттам вероятно произхожда и онази тиха, лееща се мелодия на светла тъга, която ги съпътства. А конкретно, спрямо моето съществуване, Камелия си беше отвъдна и съвсем буквално. Тя беше част от софийския ми ученически живот във време, когато все още бях много близо до корена си, и цялото ми внимание бе насочено към летата, прекарвани в П.

Разполагах с подходяща, изрязана във формата на кораб, дъска. Забих по краищата й малки гвоздейчета и прекарах през тях бял конец, за да образувам перилата. След това центрирах и от долната страна заковах голям гвоздей, така че острата му част да щръкне леко върху горната страна на дъската. Върху острието с внимателни, почти нежни удари, набих предварително подготвената мачта, с платно и знаменце.
На целият този майсторлък ме беше учил дядо. Той стоеше и ме наблюдаваше - с неизменния каскет на главата, с неизменната жилетка, въпреки жегата, и още по-неизменната цигара без филтър между устните. Бе преживял смъртта на първата си жена, мъчителното и бавно угасване от туберкулоза на най-голямата си дъщеря, ослепяването на втората още като момиче и присъдата "смърт" за въоръжена съпротива срещу народната власт на сина си и мой баща,
заменена по-късно с "доживотен затвор". Десет години след това бе дочакал и освобождаването му, след смъртта на Сталин и края на сталинските репресии.
Четеше много, мислеше много и пушеше много. Ракът вече го дебнеше, но все още се спотайваше нейде из подмолите на бурния му живот.
Той стана и влезе в къщата.
Беше 16 юни 1972 година. Джойсовият Улис отдавна бе превърнал този ден в едно дегероизирано и безцелно пътуване, но аз не подозирах това и с цялото предимство на невежеството се любувах на новия си кораб. Имах и други кораби, но такъв голям и грациозен кораб нямаше никой в цялата махала. През нощта бях сънувал Камелия и се събудих решен да си направя подарък, мислейки за нея. Ееех, мътните го взели, къде са вече тия жени, сънят, за които би ни подтикнал да свършим нещо смислено?!
Дядо излезе от къщи, подръпна ме за ухото и ми подаде книга. Тя носеше интригуващото заглавие "В царството на 1000-та атола". Отгърнах я. На вътрешната бяла страница бе написано:
" ЧРД!
На Кънето, любимото ми внуче,
с пожелание един ден да обиколи
всички тези чудни места... до които аз няма да стигна...
Дядо Кръстьо."

Примигнах и погледнах отново. Нямаше многоточие, нито думите след многоточието. А само преди секунда можех да се закълна, че ги видях... или чух...
Слънцето светеше все така весело. Мушкатото и хортензиите в градината се усмихваха. Усмихваше се и дядо. Умееше той да удвоява празниците...
Имах нов кораб, имах нова книга. Любов и път - какво повече би направило човек щастлив? Прибрах книгата, грабнах кораба и се завтекох към реката, за да го изпробвам. Щеше да бъде флагманския ми кораб. Щеше да се казва "Камелия". Но не изписах името му. Това щях да си го знам само аз. Притеснявах се другите момчета да не ми се подиграват. Но най-вече се боях, че Оля ще ме попита коя е пък тази Камелия.

(следва)