Една вселена спира се на прага ми
и плахо по вратите му почуква,
но може би космичното налягане
в сърцето не допуска други чувства,
освен прашец от слънчево изригване.
Дотолкова изтрайвам на горещо.
Дотолкова надеждата е свикнала
и ненадейни гости да посреща.
А вярата ми спи в протуберансите,
които по страните я пощипват.
Смален съм там. Но пак, така голям съм...
И ето за какво не ме прониква
животът на психичната ти близост –
една вселена, спряла се на прага ми.
Планета. Не. Планетчица дори съм.
Да те допусна в себе си... помагай ми!
И никъде не спирай, просто влизай –
навътре, в споделеност, да избягаме...