автор: Heartfelt

Дали понякога прочиташ старите писма?
Дали оставаш будна нощем в мрака?
Аз все съм буден. Ала всъщност... Ала всъщност спя –
дори, когато буден съм... И чакам

Да мине времето, живота... Какво съм днес без теб -
поникнало в шега на боговете
самотно, хилаво дърво посред враждебна степ,
в безсмислена борба със ветровете...

Дали понякога ти липсвам? Сигурно... нали?
Когато тихо се прокрадва здрачът
в прозореца, а вън засвирят първите щурци...
А може би се случва... да заплачеш?

Една изпусната сълза в неволно тъжен миг,
ала виновно и набързо скрита
дълбоко в теб, ведно с преглътнат ням, сподавен вик...
Не отговаряй... Няма да те питам...

Онези, старите писма... Недей, не ги чети!
Да бъдеш тъжна днес не ти прилича!
И не дочитай даже този блед, опърпан стих...
Аз пазя в него спомен - за кокиче,

разцъфнало внезапно сред узрелите жита
на жаркото... и закъсняло лято,
пред първият куплет от песента на есента...
Във глупава шегичка на Съдбата.