автор: tomatroev

Не трябваше така да става.
Не съм дошъл на този свят да ям.
Но често на поезия и слава
аз ял съм огъня, и знам.

И както в цирка, фокусникът, дето
бълва огън смело и без страх,
така в живота си поета
запалва думите и си играе с тях.

И хляб насущний него не го храни,
той огънят в ръцете си държи!
И като някой страшен змей горянин
уж все умира, а пък все е жив...

И този огън в мен отвън почерни,
а пък душата ми отвътре изгори.
Отнесоха я духове неверни
вдън тилилейските гори.

Каторжник бях, като с клеймо белязан.
И цяло чудо е, но чак тогаз
кой знае как от пъкъла излязох -
и влязох във учебниците аз.

Едно дете със трепетна ръчичка
посочи грозния портрет:
"Госпожо, кой е този черен чичко?"
"О, този чичко е, деца, поет!

Макар, че е опасно и не трябва,
той ял е огъня - и вижте го сега...
Поетите обичат да го правят,
но вие да не правите така!"