автор: secret_rose

Колебливият вятър
не сресва ли с трепетни пръсти
всеки миг от предишно везмо
всяка бъдеща музика...
Как, познала те вече
в очите си - трели невръстни
да остана без теб...

... не продумвам,
жадувам те
чувам те...

Сетивата ме мамят
аз свеждам душа до признание...
малка, тиха прашинка - безименен пътник
в умората,
в пустотата най - чиста
в която и миг да остане
с мисълта на безбройните, вярвали някога хора
в мен

и на прах
и на пух
и каквото продиша след повея
на измамния хаос, наречен от тях себелюбие
щом отпусна ръка
и се върнат словата на новия
който в теб разпознах

Ал-Уадуд...
мое сетно
любимо безумие...