автор: traveling_musician

Дълго дъждът ни валя по постелята.
Беше му хубаво с нас, не ни слисваше.
Под чуждата стряха с капчука се смеехме -
две косета-босета, долуподписани...

Всички недели преобърнахме в делници.
Събирахме покрив, гъши пух, гардероби...
Сламки редяхме, издигахме плетове,
гасяхме вар с боси нозе в късната доба.

Ала катърът на времето на пух и на прах
направи крилете, пърхали в мокрото.
Под покрива сгушваш се в мен пак и пак,
сякаш ръцете на нищото могат да топлят.

На мълчаливи езици си говорим на масата
със заседнала вечер в лицата -
коя пролука да замажем, коя - да прикрием с украса,
с какво сърце да захвърлим в живота децата си...

Откакто съм ключ и врата, все идвам на себе си.
Не че искам пак онзи дъжд да ни брули,
но с дъждовните ноти пишех песни за тебе...
Чуваш ли още арфата с водните струни?