автор: barona_36

Бодат последните лъчи
земята жълта и плешива,
и в миг, преди да се смрачи,
току ще изкрещя: не идвай.

Не ме развлича, ни гнети
ни стрък въздишка, глътка песен...
Би трогнала със сълзи ти
и слон в Шри Ланка дваж по-лесно.

На себе си съм чужд дори.
А бях, си спомням, ласкав доста
с жена, с която до зори
превързвахме души и кости.

А тя с разюздани коси
грижливо стъпките ми смете,
а после сякаш прекоси
през облак чер. И стана светло.

Затуй не идвай...В мен ръми
тъга и с морз забравен пише:
че там, в отминалия миг,
е скрито всяко тайнство свише...