автор: chocolate

Пътувах в есента си. Все забравях, че е дошла, увлечена в делника. Не я исках сякаш, а тя се усещаше навсякъде и във всичко. И ръцете ми го показваха, и отражението на силуета ми в прозореца, и носталгичните ми настроения. Изпадах в тях все по-често и все по за дълго. И все по трудно се изтръгвах от тях, завръщайки се в реалността. Но този път не друго, а точно красотата на есента отвън ме отвлече от унеса ми и ме завърна. Красотата означава преходност, плашеща понякога за тези, които го разбират.
Всичко си беше на местото – и аз, и влакът. Работата ми налагаше да пътувам постоянно и във влак се чувствах спокойно, като във втори дом. Дори когато се наложеше да се позастоя зад бюрото, пътуванията ми липсваха с монотонните си звуци и поклащания, със срещите с познати хора и любими места, с откъсването от павираното прашно ежедневие на големия град.
Не бях обърнала внимание на жената, която тихо беше влязла в купето, тихо беше седнала до прозореца насреща и тихо беше потънала в книгата си и своя далечен, непознат за мен свят. Замислих се. Колко ли би могъл да бъде далечен светът на човек с десетина-петнадесет години по-млад?! Сигурно на светлинни разстояния, в други галактики и измерения, с други ценности и възгледи. Дали това не важи само докато човек е по-млад - след четиридесет и след петдесет хората някак си се застигат. Или пък светът на жените е по-различен!?
Май – не. Корицата на книгата ми се видя болезнено позната, а начинът, по който я четеше, подсказваше съпреживяване - странно близко. Същата книга лежеше и в моя багаж, най-отгоре, на едно посягане разстояние – като бутилката с мастика на кварталните алкохолици – не спасение, не крайна необходимост, а част от начина на живот. Случайност ли бе или съдба да попаднат в едно и също купе две жени на несходно различна възраст и да носят в багажа си една и съща книга от полунеизвестен автор, издадена преди години в скромен тираж в незабележимо малко провинциално издателство?! Отдавна бях преминала възрастта да вярвам в случайности. Но не и в случването...
Наскоро преживях поредния срив в живота си. Животът е една система, която те употребява неусетно и след това още по-неусетно, но грубо и безкомпромисно те изхвърля в задния си двор изхабен, но все още жив, искащ и нуждаещ се. Потъвах. Бях безсилна и отчаяна от бездушието на околните, прекалено загрижени за собственото си оцеляване, въпреки, че ги разбирах,.. разбирах и безсилието им. Мъртвата хватка на системата е бавна, задушаваща и спасение няма, не и когато си сам срещу нея.
Спаси ме протегнатата ръка на полунепознат мъж, повярвал в мен и в професионализма ми, а и не само – беше повярвал в мен като човек. Спаси ме и способността ми да се концентрирам и да се заравям в работата, да достигам до същността на нещата, да ги оценявам правилно и внимателно, да търся изход именно там. Спаси ме вярата, че някога, когато настъпи време за отсъждане – ще бъде въздадено справедливо всекиму.
Нещата отново потръгнаха относително добре – въпрос на искания и компромиси, както и на задоволяванията им. Само че аз, освен професионалист, бях и жена. Увлякох се необмислено. Щастието обаче беше отвъд границата на невъзможността. Реших да не разрушавам нещата около себе си, за своя сметка, разбира се. Получих топлината на циганското си лято – какво повече исках – би трябвало да съм благодарна?! Можеше и да не се случи... Но усилието да поддържам крехкото статукво беше свръхсилите ми. Запетаята, след която нещата щяха да станат фатални, беше безразсъдно близо. Едва спрях безвъзвратността. Облекчение, огорчение и отчаяние се сляха, разрушиха част от мен, но ме запазиха като цялостност; запазиха целостта и на още неколцина, дори без и да разберат случилото се. Почувствах идващата зима с всичките си инстинкти, все още далечна, но неумолимо неизбежна. А иначе нищо не се промени, пътуването в есента ми не беше спряло, продължаваше...

- Интересен автор. Поне това, което съм чела от него.
Жената обърна лицето си към мен. Не разбрах дали осъзна веднага какво и говоря. Стори ми се, че я завърнах отнякъде далече, далече. Но явно ме беше чула. Явно и знаеше какво и кого чете. Обикновено, когато отправя подобна реплика към непознати във влака следваше изненадан поглед, обръщане на корицата и справка с името на автора. Хората рядко обръщат внимание на книгата, с която просто запълват времето си докато пътуват.
- Да, интересен е...
Лаконичен, необвързващ отговор; неизразяващ отношение, не конкретно враждебен, но поддържащ дистанция за евентуална реакция или бягство; защитен, издигащ невидима преграда срещу това внезапно нахлуване в личното пространство; не рязък и не груб, но прецизно точно премерен и изразително категоричен.
Съвсем леко закъсня с реакцията си. Бях я наблюдавала достатъчно дълго, за да надникна несъзнателно отвъд тази защитна стена. Честите прекъсвания на четенето, несъзнателното притискане на книгата върху коленете, продължителните погледи през прозореца в търсенето на нещо необозримо, неспокойните, едва уловими помръдвания на тялото издаваха неимоверните и вътрешни вълнения.
- ... и разбиващ, понякога. Неспокойна натура.
Добавката беше интригуваща. Явно авторът и беше добре познат, твърде точно го определи – неспокоен и разбиващ. Аз го познавах от тридесетина години и никога не беше ми хрумвало да му поставя подобна кратка и безпогрешна характеристика.
- Бих добавила и - вечно търсещ.
Този път беше неин ред да ме погледне с интерес. В погледът и проблесна нещо закачливо, дяволито, полъхна на спомени с умерена давност, носталгия по нещо близко, но и недостижимо изгубено. Всичко това изтръгна една полускрита, почти недоловима въздишка.
- Извинете, че се намесих. Прекъснах четенето и разсеях мислите ви, може би в неподходящ момент.
- Не, защо... – усмихна се някак отвлечено. Пак хвърли неадресиран поглед през прозореца. – Наистина се бях отнесла, не бях тук. Той винаги ме изпраща някъде, където ми е толкова близко, хубаво, и ми е толкова, толкова невъзможно да съм там...
Не чета за първи път тази книга, така че прекъсванията не са от значение – винаги можеш да се върнеш и да продължиш, откъдето си спрял; да я започнеш отначало; да я отвориш наслуки, където и да е; да задълбаеш в отделен пасаж, детайл. Като в стара любовна връзка – всичко ти е уж до болка познато, но погледнато внимателно под ъгъла на неизбежната всекидневна промяна, винаги намираш нещо различно, изненадващо те дори с нюанс; пропуснати моменти в забързаното развитие на връзката; неща, някога неоценени; думи, изражения на лицето и жеста; надникваш зад завоалирани изказвания, издаващи вътрешни неспокойства, преходни състояния и настроения... - Спря за миг, замисли се, после тръсна леко глава и продължи. - Светът общо взето е скучен. Големите събития влияят безспорно, влачат ни насам-натам с теченията си, вписват ни в историята и пишат историята си чрез нас. Но ние живеем с малките неща – с любовните си истории, с наранените колене и души на децата си, с дребните си грижи и тревоги, с раните, които сами си причиняваме, с белезите, които сами си оставяме, с малките си истини, за които не всеки път имаме сили да се преборим,.. дори със случайните си срещи със случайни непознати във влака. – Отново се усмихна. – Със сигурност е важно за мен кой ще спечели следващите избори, поредните гафове на поредните управляващи и цените на тока и хляба, но не живея с това, а с онези малки неща в мен, които са ми толкова скъпи; които ме създават и определят – такава, каквато съм, в моя си свят. Понякога увлечени в друго забравяме малкия си свят, спираме да мислим за него и да го отстояваме; течението ни повлича в ежедневна затъпяваща монотонност и сами се лишаваме от избор; спираме да търсим изход; зацикляме в разрушаващо самосъжаление – докато се сринем по един или друг начин. Той винаги ме вади от всичко това, спасява ме. Но дали е намерил спасението за себе си... Не знам...
Извинете ме, разприказвах се.

Книгата разтворена, захлупена с кориците нагоре, лежеше на масата между нас, запълваща пространството, мислите и мълчанието ни с пастелните си тонове, избрани кой знае по какви причини, криещи зад себе си тихите бури на един неспокоен живот. Замислих се, че и текстът вътре беше също такъв – погледнато повърхностно отдалеч беше пастелен, размит, разказваш за обикновени неща, но взреш ли се между пукнатините – потъваш до дъното.
- Защо... Не... Интересно ми е да ви слушам. Обяснявате така задълбочено и увлекателно. А и нещата, за които говорите, донякъде намират отражение в книгата – малките неща, с които живеем и които ни спасяват от бездната, в която големите неща ни тласкат неумолимо с неизбежността си...
Като се замисля, че едно време посягах към книгите за развлечение, от любопитство към останалия свят, за да избягам от скуката в своя; после – исках да ми се отворят очите, да прогледна и да разбера света и другите, да намеря своето място в живота и обществото, да направя нещо за тях, да спася света... Сега чета, за да разбера своите истини, да подредя вътрешния си свят и да примиря себе си с него. Такива книги като тази помагат точно за това – карат те да погледнеш в себе си с други очи и по друг начин. Авторът несъмнено е преминал през много неща и не изглежда да е останал пожален. Чудо е, че не се е покварил от всичко това, че не се е превърнал в завършен скептичен циник, нито в озлобен и краен нихилист. Опазил се е.

Жената отново се усмихна, този път някак си по детски искрено – като дете, което знае някаква тайна, за която възрастните са слепи. В очите и отново се появи проблясъкът на онова дяволско закачливо пламъче с цвят на синьо мънисто.
- Имал е късмет... Господ сякаш винаги се е грижил за него и не го е оставял да пропадне в капаните на собствените си бездни. Винаги е попадал в подходяща среда и винаги е намирал верния човек до себе си през сложните периоди от объркания си живот. Не винаги е намирал верните решения и е понасял последствията, но... Така се учи човек на оцеляване, а и с някой до теб е далеч по-лесно да посрещнеш и да понесеш всичко.
Случаят ни запозна именно в един такъв период, сложен и преходен и за двама ни. А след това познанството ни продължи. Понякога прекъсвахме за дълго. И двамата сменихме градове и партньори - по няколко. Понякога отново се сближавахме. Разделите бяха оправдавани с всичко тогава, времето и пространството бяха достатъчно трудно преодолими, връзките бяха трудни, а за писма време рядко се намираше. И двамата не вярвахме във вечната любов – вярвахме в негово величество случая и държахме на неангажиращо право на избор – по-чисто изглеждаше някак си. Сега комуникации – всякакви. Телефонът му е запаметен в моя, а не сме се чували от години... Но пък често мисля за него. Чета нещата му, когато имам време и сили, връщам се назад, преосмислям и преоценявам – сбъркахме ли; къде сбъркахме... Аз после сбърквах още много пъти; той, виждам – също...
Редактор съм в едно списание. Постоянно чета чужди текстове, това е част от работата ми. Непрекъснато ги сравнявам с неговите. Понякога са болезнени тези сравнения – носят белезите на всички минали разминавания, на сегашните невъзможности, на злокобните житейски капани. Животът е сложен, но и прост в своята вечност. Защо дори такива хора като нас, които са на ти с начините за постигане на щастието; които знаем за безкрайността, скрита в малките неща – и ние се оставяме да бъдем измамени от него; хлътваме в плитките му кални локви и затъваме за дълго там, докато някой или нещо не ни разтърси силно, да се осъзнаем и да разкъсаме оковите на поредното обхванало ни тесногръдие. Защо позволяваме на статуквото да ни задържа, а не продължаваме с вдигнати нагоре очи към това, което си отива само измечтано?! Ето, дори човек, който може да напише такова произведение като това, забърквал и измъквал се от какво ли не, открил святото и красивото в живота и знаещ как да го постигне, изкушен и увлечен от копнежа за щастие, посивял от прахта на битката за постигането му в делника – и той постоянно зацикля в нелепостите на деня, губи време и сили, за да се откопчи. Измъчва и себе си, и тези около себе си с безсмисленото обикаляне около безсмислени пречки...
Изчезваше и се появяваше в живота ми. Не се опитваше да доминира, не искаше нищо от мен, не ме караше да правя нищо. Понякога изглеждаше омиротворен, понякога в него клокочеше адът. Постоянно се влюбваше в неподходящи жени в неподходящи периоди от живота си. Заплиташе се в кошмарни връзки, необещаващи никаква перспектива и никакъв разумен изход, нищо приемливо - освен разбити сърца и животи. И моята връзка с него беше такава, невъзможна. Влюбих се в него на шестнадесет, а самата аз съм го утешавала за немислимата му връзка с жена, с шестнадесет години по-голяма от мен!? И все се питах – защо го прави?! И дали го правеше той, или беше орисан с такъв късмет?! Едва след време си дадох отговор – когато и аз преминах през всичките си невъзможни връзки. Невъзможността на една връзка я освобождава от товара на страничните неща, от мисленето в перспектива и разводняването в прагматизма на деня. Остават само страстта и любовта в чист вид; чистото възхищение и боготворене на чувствата – до святост. Остава срещата на човек с човек, тяло с тяло, дух с дух; необременени взаимоотношения; двама, достигнали пределната дълбочина в душите си, докоснали се и почувствали, макар и за кратко, какво е това истинско щастие... Дълбоко в себе си вярвам, че това струва всяка платена цена – стига да го можеш.

Красивата есен отвън бягаше покрай прозореца на моята есен. Влакът изсвири и внезапността на един тунел ме стресна, хвърли ме в лека паника пред бездната между мен и цената на истинското щастие. Но преди да се осъзная тунелът свърши и величествената красота на белите скали в дефилето ме пренесе в друг един живот.
Катерех се по една стръмна пътека, в една някогашна планина. Очите ми, премрежени от пот и слънце, не виждаха повече от следващите две крачки. Чувах само задъханото си дишане, оглушала дори и за мислите си. Всичко друго, дребно и задушаващо ме – беше си отишло. Останал беше само онзи изчистен стремеж към върха пред мен. Щях да го достигна, каквото и да ми струваше, и нищо друго нямаше значение – дори истината, че този връх е пореден и посредствен, в този смисъл и малко безсмислен, нямаше да ме спре. Само силите ми да издържат докрай, преди върха е най-трудно, когато осъзнаеш, че последните ти изцедени усилия са недостатъчни. Миг преди измамния шепот на изнуреното ми тяло да се предам и да се откажа, да надделее, една ръка се протегна, улови моята и с последния ми дъх ме издърпа през ръба. Срещнах един тъмен поглед и една светла, разбираща усмивка.
- Е, може и да не е най-високият връх, но красотата – да погледнеш света оттук и точно в този миг – неповторима е.
И наистина беше така...

Завърнах се внезапно. Само жената насреща напомняше за мислите ми в изчезналата есен. Ако имаше наистина как да изчезна така лесно и от своята есен и наистина да съм пак там, сред откраднатата красота на мига, слял изживяването на двама завинаги...
Потънах в настроението си. Беше ми прекрасно някогашно. Усетих колко много е в мен това, което години ми е липсвало. Усмихнах се на непознатата си спътничка.
- Сещам се за едно стихотворение на известна поетеса, популярно преди години, но не си го спомням съвсем:
„ И вие ли го познавахте?.. Аз – също...”
Жената се усмихна, смигна заговорнически и добави.
- „... Имали сте флирт?.. Аз – също...”
Синьото мънисто отново хвърли проблясък. Този път усмивките и погледите ни се сляха. Докоснахме нещо заедно през пропастта на годините ни и бездната на изтеклото време, почувствахме близост.
- Да... Запознах се с него съвсем случайно, в лудите му години. Все още за книги не ставаше и дума. Пишеше безумно възторжени оди за любовта и любовната мъка, оплакваше непрежалимо разбитото си осемнадесетгодишно сърце; разплакваше китарата с побъркващо дългите си балади. Успя да се промъкне в мен някак неочаквано и необяснимо. Бях в поредния колапс след поредния отишъл си от мен.. този път реших да не оставя на разочарованието да ме смачка и отровата на несподелената любов да ме парализира. Прекрасно разбирах какво става, но оставих нещата да бъдат така, както се случат - необвързващо, неангажиращо. Всичко беше самата неразумност. Но защо да не прескоча празнотата в мен с помощта на малко лудост?! Мислех, че винаги, когато реша, мога да прекратя и да се измъкна лесно от това, предвид невъзможността на отношенията ни. И уж наивността не ми е присъща... Криминален следовател съм, и то работохолик... Раздялата с него беше тежка като нищо изживяно досега – сякаш откъснаха парче живо месо от мен, нещо, в което беше въплътено всичко стойностно, заради което да си струва да се живее – и любовта ми, и тихото ми щастие, и безумието на страстите ми – всичко, което исках, както никога досега...
Всъщност на външен вид нищо не се случи. Реално раздяла между нас нямаше- животът раздели пътищата ни внезапно в две различни посоки, ние не направихме нищо, за да го спрем. Сега се питам – бихме ли могли?!.. Съдбата обаче заплита нишките си непредвидимо, играе си с нас... Постоянно ни срещаше в различни ситуации и на различни места, нереално – като в сюрреалистичен филм. Би трябвало да не вярвам в подобни небивалици, предвид професията ми, но ето, дори срещата ни тук е някаква част от поредната ми среща с него; разговорът ни – част от поредния отложен разговор. Сякаш умишлено ми е разказвал всичките си истории или част от тях, която той е решил да сподели, проследявам бледите им дири в книгите му. Знам и за невъзможните му любови – нали и аз съм една от тях . И за предизвикателната му връзка с театралната актриса, и за скандализиращите обществения морал отношения с младата поетеса, още ученичка. Знам за пропаданията му, напук на професионалното израстване. Знам за малките му победи и за горчивия им вкус... Мислех, че любовта е нещо, което можеш да изтръгнеш когато решиш, но май тя никога не си отива съвсем. Можеш да решиш само – дали да седиш отстрани и да наблюдаваш безмълвно, или да я дишаш. Но така или иначе – живееш с нея.
- Май че е така... – кимна и се унесе, загледана през прозореца.

Влакът забави ход, наближаваше гарата ми. Скалите изчезнаха и моята есен се завърна отново. Делникът ми ме чакаше като разбиращ съпруг, вечно мърморещ, но винаги на мястото си. Време беше да го прегърна.
- Е, аз съм дотук. Беше интересно да се срещнем – за два часа в друг един свят.
Довиждане.
Вече бях на вратата с малката си, удобна за кратки разстояния чанта. Книгата дремеше вътре, заровена като мина от отминала война, непростимо смъртоносна за всеки докоснал се до същността и.

- Довиждане... Дори не се запознахме...

Думите и закъсняло ме достигнаха. Нямах сили да се обърна. Такива си и останахме – случайни непознати във влака. За кратко.