автор: unpress

Под неподвластни, в свойта сила ореоли,
обливам себе си и плача.
Бял трън пониква, мислите са голи
в присъствието на палача.
Засенчено е всичко що искри
било то ехо, лъч безименен или посока
дали ще пламне пак сред жупел и сълзи,
студено е, но не и в мен. Гори!
Времето тъй сладко и унесено нехае
сред безпристрастието на обезвереността
и чака някой друг чудак да заиграе
по воля своя, пък дори да въвлече и вечността.
Над връх безименен, безмълвен, спотаен във въжделения
преплитат се там нишките на островърхите превъплъщения,човешки,
нашепващи следи от безпределното, така безмилостна анемия,
завинаги ли ще е тя рождена сила на нашите съмнения, забулване и грешки?