автор: Caniko

            Mайчина любов
     Наближаваше Нова година. Зимата беше тиха и приятна. Богато украсените покриви на храмовете бяха покрити с пухкав сняг, а червените мостове приличаха на красиви детски играчки. Палави врабчета озвучаваха бялата тишина и оставяха четирипръсти следи. Децата се втурваха в птичите им игри и звънкият им смях се носеше над завладяващия хаос. Възрастните ги гледаха с възхита и унесени в спомени изживяваха тяхното щастие. Каква невероятна зима!

     ***
     Малката Кейко стоеше смълчана пред огромната статуя на Канон – Богинята на милосърдието. Детското ú сърчице беше изпълнено с мъка. Искаше да се помоли, но не знаеше как, защото желанието ú беше неосъществимо. Болезнено силно се нуждаеше от своята майка. Миналата зима тя не се прибра след бушуващата буря. Напразно я очакваше. Баща ú я прегърна по-силно от всякога и ú каза, че снежната виелица е отнесла майка ú при ангелите и че самата тя e станала ангел, който винаги ще бди над нея. Понякога нощем я чуваше да пее. Събуждаше се и поглеждаше към небето застинало в космично безмълвие.
     Сега всички са заети с подготовката за празника. Майките печаха любимите сладки и уханието им правеше децата празнично възбудени. Ето го и техният дом. Пред входа баща ú беше оставил клони за семейното кадоматсу*. Отвори вратата, но вътре не ухаеше на новогодишни сладки.
     - Здравей Кейко, видя ли какви красиви клони съм донесъл? Ще си купим и торта за празника.
     Дайсуке искаше дъщеря му да е щастлива. Толкова много я обичаха, искаха да е най-щастливото дете. Избраха ú името Кейко** и вярваха, че мечтите им ще се сбъднат. А Кейко искаше баща ú да не се тревожи за нея и за това му показа колко е весела и с какво нетърпение очаква празника.
     Нощите преди Нова година са заредени с вяра и очаквания за вълшебства и чудеса. Кейко отново дочу приспивната песен на майка си, но не отвори очи. Искаше да задържи мига.
     Дайсуке приседна до огъня и се замисли. Той също имаше нужда от чудото на празника. Внезапно в тишината се дочу отчетливо чукане по входната врата. Наближаваше полунощ. Стана и без да отваря попита:
     - Кой чука в този късен час? Какво искате?
     Тих женски глас настоятелно го молеше:
     - Отвори вратата! Пусни ме вътре! Студено е и искам да се подслоня.
     - Не знам коя сте и за къде сте тръгнали в такава нощ?
     - Трябва да ме пуснеш вътре. Аз не моля за храна, а само за подслон.
     - Много съжалявам, но нямам свободни завивки и легло . Не мога да ви позволя да нощувате в къщата ми – гласът му звучеше категорично, макар и леко колебливо.
     Надникна през прозореца и изтръпна. Видя фигурата на жената, която стоеше пред входа. Беше с красива осанка, облечена в бяло кимоно, а косата ú се спускаше свободно по гърба. Не смееше да си помисли, че е призрак. Посъвзе се от видяното и ú каза:
     - Твърде късно е и не е прието в среднощен час да се подсловяват непознати.
     Изведнъж жената застана пред него. Не смееше да я погледне.
     - Как? … Как влязохте? И защо сте боса?
     - Аз мога да преминавам през всякакви прегради. И не се нуждая от храна и завики, нямам нужда от обувки, аз прелитам като вятър. Почуках, защото не исках да те изплаша. Погледни ме, аз съм духът на Юмико, на майката на нашата дъщеря. Зняеш, че няма да намеря покой докато не съм сигурна, че моята Кейко ще има всичко, от което се нуждае. За това ме изслушай внимателно.
     - Да… Найстина приличаш на Юмико. Много ми липсваш и дълбока е раната ми от твоята загуба, но сега аз се страхувам от теб.
     - И аз нося спомена за нашата любов, но моята мисия е да помогна на детето си. Нужна ми е твоята помощ и ако не я получа, ще трябва да те преследвам и тормозя докато постигна целта си Кейко да бъде щастлива.
     - Добре, но не мога да съм спокоен, когато си в дома ми. Знам от дедите си, че това не е добре.
     - Разбирам те. Но си спомни за силата на огъня в семейния будсудан***. Отвори го и запали тамян. Така ти и домът ще сте защитени. А аз ше отдам почит на духовете на нашите прадеди и ще ги уверя, че нищо лошо няма да ти сторя, че тук ме води единствено майчината любов..
     С треперещи ръце Дайсуке разтвори вратите на будсудана и запали светилника. Погледна към Юмико и ú даде знак, че е готов да я изслуша.
     - Утре рано ще тръгнеш по пътя към храма. Когато минаваш покрай една къща изведнъж покривът ú ще пропадне. Веднага ще се втурнеш да помогнеш. Това е къщата на Казуми Мъжът ú загина при корабокрушение и тя живее сама с малкия си син. Тя е много важна за мен, защото е преродената ми пра-прабаба. Тя е благородна и много мила жена. Когато те попита как да ти се отблагодари за помощта, ще пожелаеш да дойте в нашия дом и да приготви новогодишната трапеза. Тя ще ти предложи пари, с които да купиш всичко, което би приготвила, но ти не бива да отстъпваш, защото като дойде в дама ни, тя ще изпита голяма привързаност към дъщеря ни и ще я обикне. Трябва да положиш максимум усилия Казуми да стане втората майка на Кейко, а ти да приемеш сина ú като свой син.
     - Не …, не съм готов за нова връзка. Не искай това от мен. Аз ще се грижа за Кейко с цялата си неизмерима любов. Моля те, не искай това от мен!
     - Запомни всичко, което ти казах и го изпълни. Това е заповед, а не молба! – очите на Юмико го гледаха смръзяващо.
     Дайсуке разбра, че трябва да се подчини. Всичко се случи така, както Юмико каза, Казуми найстина му предложи пари. Той я погледна умолително:
     - Моля Ви, елате, искам домът ми да ухае на празник, за да бъде щастлива моята малка дъщеричка.
     Това беше толкова проста и трогателна причина. Невярваща на себе си, Казуми прие при условие, че с нея ще бъде и малкият ú син Йожи.
     Вечерта преди Нова година Кейко беше изненадана от празничната атмосфера в дома им. В очите на Казуми проблясваха незабравимите пламъчета от очите на майка ú.
      ‘’’
     Година по-късно звънкият смях на Кейко изпълваше с радост душата на Дайсуке, а домът им бе изпълнен с аромата на новогодишните сладки. И когато отзвуча 108-мият звън на камбаната****, прозорецът внезапно се разтвори и Дайсуке видя жена в бяло кимоно и разпуснати коси да се отдалечава носена от вятъра.

--------------------------------
*кадоматсу – описала съм го в Японски приказки –зимни вълшебства 1
* *Кейко – щастливо дете
***будсудан – това е нещо като малък семеен параклис. Грубо казано пролича на шкаф с врати, които нощем се затварят. Пред него има възглавничка, на която се коленичи за молитва. Мястото е свещено и никой няма да безпокои, когато си в този мини молитвен дом. В будсудана или близко до него са снимките на предците.
**** в последните минути на отминаващата година във всички храмове 108 пъти се прозвучава камбанен звън, защото 108 са земните ни изкушения, от който трябва да се освободим и с чисто сърце да пристъпим във времето на Новата година.