автор: traveller

Не знам кога небето избеля и влажната мъгла над мен се спусна.
Почувствах я в зениците си стинещи, отказали да виждат топлината.
Прегърнах си усмивките погубени и бавно си прощавах тези устни,
които ме пробождат и до днес, разместя ли си гърбом сетивата.

Не вярвам, че да бъдеш е - да спреш. Изгубен - в самотата се намирам.
От толкова пространства се презрях и в чуждите ръце си търся пръсти.
Понякога съм много стъпала към правото да искам да умирам,
а после пак се втурвам към живота, обречен от плътта си непотърсена.

Не се разбирам. И докато спя, сънувам как се давя безпощадно
и няма как да дишам, но мълвя, задавян от последните си думи.
Аз нямам право пак да си простя и по-добра душа да си открадна.
Удавям своята и пак кръжа, изгубен сред наивни пълнолуния.

Мълча със думи. Само аз си знам от думи как изглеждат тишините -
дебели като ледени стени, сковали ми поредна тясна клетка.
Говоря малко. Малко съм вървял и малко са ми още, Боже, дните,
със думи ледовете да стопя и сам да счупя своите решетки...

Познавам си стрелките за назад. Вървя си буден всичките минути.
От обич тъй света си опознах, че даже сляп, вратата ще намеря.
Ще бъда тих, брадясал непознат, промъкнал се по залез недочуто,
премръзнал от превзелия го сняг, преспал на прага, без да е вечерял.

Ще бъда ничий. Просто тъй избрах, а малко от живота се избира...
Когато съмне, вече ще съм тръгнал по своите невидими пътеки
и кучето ще души обиграно, но само сняг напъпил ще намира,
ще бъде още рано да ме види и много късно - ден да е за всеки.