автор: secret_rose

Слънчевият Зъкр.
Сенки в полето,
2006

Така, както всеки човек е различен в своята същина и същевременно всички ние сме еднакви, така и зората - никога не се повтаря, никога не си прилича и във всички разтворени сърца влива различни лъчи, според жаждата.
Очаквах да отидем на някой връх или приспособено за наблюдение място за да посрещнем изгрева но спътниците ми спряха в средата на равно поле. Наоколо нямаше скали, камъни или каквото и да било, ширеше се мека и уютна за нозете ни прах с безкрайната нейна тишина. Сякаш земята бе затихнала в очакване. Загърнах се с воала на Арзу и опитах да не мисля. Всяка мисъл градеше релефи в тъмнината, рисуваше форми и пречеше. Някои насядаха с лица към изток, други останаха прави. Ирис и Алмир се отделиха встрани, после легнаха по очи. И аз изведнъж ги разбрах, в сърцето ми изникна отговора, без сянка от съмнение. Те щяха да поемат но не искаха да връщат. Те просто се сляха с прахта... В съзнанието ми проблесна въпрос - какво е усещането да бъдеш стъпкан от слънчев лъч. но преди да потъна в размисли и да се объркам една тъничка розова ивица повдигна хоризонта и предвести началото. Дълги минути нищо повече не се случи. Стоях там между другите и гледах. Някои очакваха слънцето с широко отворени очи, други не гледаха, имаше дори обърнати с гръб... което странно ме изненада, но обяснение навярно имаше. Може би те не ползваха себе си за да отправят своя селям или да посрещнат неговия...
Изведнъж в средата на розовата ивица се появи блестяща бяла точка. Бързо порасна, разпръсвайки едва доловимо сияние и простреля в мрака един единствен лъч, направо по пръстта към нас, после въздигна друг нагоре и разпори небето с него. Сиянието наоколо се разсея, изгуби граници и разля по цялото небе розовееща еферия. Очите ми изтичаха в малкото бяло кълбо което с минути растеше и ставаше все по светло. Не исках да изпусна и секунда от позволените ми, тежко осъзнавайки, че възможностите на човешката зеница са ограничени. После вдъхнах безкрайната настъпваща светлина и затворих очи.
След време, когато не знаех минути ли са изминали или часове са навървили новия ден в броеницата на света, плъзнах поглед към останалите. Насядалите движеха глави в ритмични поздрави на дясно и ляво, сякаш да не пропуснат нито едно живо същество на хоризонта и всяко да бъде почетено, някои гледаха небето с възторг, други се свиваха смълчано и изглеждаше, сякаш всеки е сам със себе си или извън себе си... В ума ми изскочи спомен за Зъкр - безкрайното прославяне на Бог, изразено с движения, музика или танци в различните суфи братства. По - късно Ален приближи и когато го запитах за връзката на Зъкр с всичко това се усмихна и простичко каза:
- Утринният Зъкр е най - истински.
То, вечното, вливаше светлината си с непрекъснато, неуморимо повтаряне, преливаше чистота към разтворените сърца и никога не спираше. Ако можеш да поемеш неговата прослава на Бог, тогава би разбрал.
Гледах го с възхищение и възторг. В гърдите ми се надигаше самото слънце.
- Това е чудо...
- Чудо е, че не заспа. До сега си проспивала не един Зъкр - засмя се той и ме покани да поседнем. Гледах го с очакване и цялата се бях превърнала в слух.
- Меги, когато си тръгнеш, отнеси в сърцето си всичко, което намери тук. Пази го, докато го осъзнаеш и приемеш. И нека третият изгрев за теб бъде в сърцето ти, със слънцето, или без.
- Как съм проспала не един Зъкр... не разбирам...
- Ритмичните потупвания на пръстите, докосването на молитвената броеница, дарбуката, движението на миглите, Меги, е Зъкр, пулса е Зъкр, падащите надолу откъснати от живота ни минути са Зъкр. Животът е Зъкр, когато е осъзнат.
Огледах се с пълни очи и срещнах сиви, сини и зелени ириси, изпълнени с обич и сълзи.
Колонката се бе подредила вече за тръгване и поехме назад към селото. По пътя мълчах, но щом стигнахме до къщичката на Ален веднага дръпнах Ирис настрани и го запитах:
- Защо всички хора не живеят това, щом е толкова лесно. Поне изглежда лесно - с изгревите.
- Защо мислиш, че не го живеят...
- Защо ли... ами има всякакви хора, не всички са като вас.
- Аз мисля, че всички са като нас.
Той се усмихна и намести пред себе си обърната пластмасова каса върху която Арзу постави чиния с маслини, сирене и пресни копър и магданоз.
- Хайде да закусим. Всички хора закусваме, ако ни се предлага закуска.
Взех си маслинка и задъвках. Тази сутрин малкото ароматно плодче имаше различен вкус.
- Добре, ще попитам след закуска. По време на ядене едва ли е удобно да обсъждаме убийците и насилниците.
Ирис се засмя с пълна уста и се извини. Не можеше да спре да се смее всъщност и привлече към импровизираната ни маса и останалите.
- Меги, знаеш ли че всички хора сме убийци и насилници...
- Не мога да знам подобно нещо понеже не сме.
- Не сме в един или друг момент... но в условия на война например... Човекът, поставен в различни от познатите му условия, се променя, желано или не. А и да си убиец не означава да отнемаш човешки живот само...
В този момент едва не извиках от изненада, понеже насреща ми се изпречи Ванесса, цялата намазана с нещо червено по ръцете и лицето, а върху спортното панталонче вееше шарена пола обшита с мъниста и пайети. На главата и имаше поне десет различни токи и фиби една от които придържаше лъскава кърпа и вървейки щастливо се поклащаше, сякаш играеше кючек, после спираше, надупваше се към мен, завърташе се два пъти и продължаваше патешкото си танцуващо ходене. Гледах я изумена и накрая се разсмях. Приличаше на някоя от онези дървени африкански кукли на малки негърчета с разноцветни полички, които танцуват, управлявани от пръчици или повече, честно казано - на циганче. Дойде до мен и старателно затърка длани в лицето ми. Седях и мълчах а народа се смееше с глас и някой каза, че от днешния изгрев съм придобила приятен червеникав тен.
- Видя ли сега, колко бързо се променя човек и всички мисли, дори най - важните излитат от ума му.
Ирис щеше да се задави от смях ако не го бях пернала по ръката и веднага млъкна но останалите ме подбиваха и подкачаха през целия път до Хасанкейф. А аз червенеех боядисана в края на каручката и святках гневни погледи към шареното ми дете. Още щом зърнах реката настоях да спрем и да се измием.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...