Аз се извърнах и тръгнах назад. Отидох в Пловдив. Но не се качих на влака. Лутах се насам-натам. Пренощувах на гарата. Дрямах по скамейките. Добре че имах паспорт в мен - по едно време един милиционер ме извика в стаята на транспортна полиция за проверка.
(Сигурно съм им се сторил съмнителен... Пък и беше '84 - някъде имаше атентати - беше времето на така наречения "Възродителен процес" - преименуваха българските турци - бяха съобщили наскоро за бомба във влак някъде край Бухово). Към 4 часа започнах да ходя по улиците навън. Видях че тръгват тролеите. Влязох в един от тях - двойка беше. Караше го жена. Седнах и стоях час-два вътре (подремвах отвреме-навреме), докато правеше курсове от Централна гара до Филипово и обратно. След 6. 30 тролеят започна да се изпълва с хора. Отиваха на работа...
(Сигурно всеки е усещал това - посланието за подреденост, за бодрост, за работа, което изпращат есенните утрини, в които осезаемо присъства вече бодрият хлад. Годишното време, което най-осезаемо ти напомня за равносметката от досегашния ти живот, когато най-силно започва да се обажда съвестта, да те гризе за несвършена работа, за неотстояни принципи, за неудържани намерения и обещания за ред, дисциплина и отговорност в живота...)
Гледах хората, които пълнеха тролея, делово и спокойно отиваха на работа. Те бяха приели живота си, удържаха се на работата си ангажирано и отговорно (поне така си мислех и сигурно идеализирах нещата). Просто си живееха живота. А аз се чувствах гузен, аз още се лутах, не трябваше да съм там, да наблюдавам как хората отиват на работа в един ДРУГ град, когато аз си имах МОЙ град и МОЯ работа, където да се чувствам като тях - на мястото си. Какво правех тук? - Търсех. Търсех разширяване на кръгозора (един град и една работа май не ми даваха нужното разнообразие, което искаше близнашката ми душа), но може би най-вече търсех човешко разбиране, човешко отношение между нас с това момиче. "Нима тя е ограничен човек?" - си мислех. "Наистина ли се смята за непогрешима?" В интерес на истината тя определено е доста честолюбива, но тогава го усещах смътно, инстинктивно, не бях сигурен - аз все давах аванси на хората - стремях се да не обръщам внимание на неприятните им, отрицателните им черти на характера... А дори и да е такава? Идеалната жена, която да отговаря на моите идеалистични, книжни представи май никъде нямаше да намеря... Бях дружал по-сериозно с две момичета преди това. Първото ми каза, че трябва да се опитвам да се отърсвам от тежките мисли: "Трудно някое момиче ще свикне с теб ако продължаваш да се ровиш все в тия тъжни мисли... "
Второто също ми каза: "Много мислиш. Много умуваш. " (Искала е да ми каже: Много разсъждаваш, много се ровиш в себе си, не слушаш чувствата си... Аз наистина не умеех да чувам чувствата си.)
Усещах, че няма да мога още дълго време да търкалям така сърцето си по пътищата с безкрайната си взискателност и идеализъм. Жените, жената си беше факт, даденост пък аз бях един въздухар, много далеч от познаването и. Изглежда просто, житейски трябваше да се обърна към един човек, да го опозная, да заживея с него.
Час по-късно се качих на автобуса за Стряма. На площада бе пусто. Бяха отишли на работа в полето. Видях едно момиче останало в селото и го попитах къде работят. Тя ме упъти и аз тръгнах натам. Стигнах до блоковете с домати, но там бяха друга група бригадири. Продължих до ябълковите градини и ги намерих криво-ляво. Работих с нея и колежката и на реда. Като свършихме работата, докато чакахме автобуса, се запознах с всичките и колежки от групата. Аз наистина се чувствах празнично, с усещане за приятелство към всички. След като се върнахме в селото тя ме покани да отидем до квартирата и. Вечерта в стола имаше забава и след забавата нощувах в тяхната стая на едно диванче. На сутринта станах рано, отидох в стола, подредих столовете и масите, които бяха изместени от вечерта заради забавата и закусих. Този ден тя не ходи на работа, разхождахме се в селото и извън него, по полето. Следобеда ходихме в Пловдив. Седяхме дълго в парка в центъра, край езерото с фонтаните. После тя ме изпрати до гарата. Там влязохме в закусвалнята отсреща, седнахме и си взехме нещо. По-късно тя ми е разказвала за една хумористична случка, която се е случила там, но на мен ми е останало само частично нещо в главата - смътно си я спомням: Съседът ни на масата стана да потърси сол за дробчетата дето си ги беше взел, но едно цигане мина бързичко и му взе дроба от чинията. Човекът се върна и се заоглежда. Тя ми казваше през смях, че сигурно първо нас е заподозрял. Аз поне със сигурност не мислех за дробчетата. Витаеше ми нещо друго из главата. Някак окрилен от нейното доверие си мислех: "Ето, тя има 6 години следване пред себе си, защо и аз да не завърша следването си в Русе, да го отстоя и изчистя това, което съм започнал?" (Пак идеални кроежи...) И и казах, че мисля да си изкарам следването - да се върна в Русе - още година и половина. (Тя спокойно ме изслуша, не се показа учудена, но при по-сетнешен разговор сподели, че била изненадана и притеснена, че година и половина ще бъдем толкова далеч и едва ли ще успеем да запазим дружбата си.)
Изпрати ме спокойно на влака и малко по-късно, когато вечерния хлад ме облъхна на прозореца в коридора на вагона, вече се тюхках: "Как бързо изтървавам думите си...? Това ли ми беше зорът сега - да тръгна за Русе...? Гледай как ненужно усложнявам нещата... Имам си добра работа и ако си натискам парцалите мога да си работя и да си завърша задочно... " Но думите имат това свойство, че един път хвърлени, не можеш да си ги прибереш назад... Бях ги изказал пред нея и ако исках да се уважавам (особено след като уважението и към мен ме беше насърчило толкова) не можех току -тъй да ги забравя, да ги изтрия...