автор: anonimapokrifoff

Лежеше в мрака, събуден от думкането на сърцето си, и смъртният му ужас растеше с всеки пропуснат удар. Облян в студена лепкава пот, чакаше онази болка, която ще взриви гърдите му. И след нея нямаше да има нищо. Опита се да се овладее, защото пулсът му съвсем се учести. Страхливо протегна ръка и светна нощната лампа. Три и двайсет. Вторачен в стенния часовник, напипа веничката на лявата си китка и започна да брои: 124 удара в минута. Сърцето му вече не прескачаше, само препускаше забързано нанякъде, всъщност известно е накъде. Ако не беше забравил телефона си в кухнята, щеше да повика „Бърза помощ”. Устата му беше пресъхнала, жаждата дереше гърлото му, но той не смееше да стане и да си налее вода.
Трети ден, откакто излезе от болницата, по чудо разминал се с инфаркта, и нещата ставаха все по-зле – с мъка овладяваше пристъпите на паника, не можеше да спи като хората. Налагаше се утре да настоява докторът да му даде рецепта за някакво приспивателно. „Няма от какво да се боите, не живеете сам” – беше казал той, когато го изписваше, и му обясни, че самотниците по-трудно се възстановяват и по-бавно влизат в нормален ритъм. Тогава нито лекарят, нито пациентът знаеха, че втория го очаква апартамент, от който Вероника е изнесла всичко свое – дори и тампоните, с които вечер си сваляше грима.
По-голямата част от живота му беше преминала с жени като нея и той не се и надяваше, че тя ще се превърне в болногледачка, но и не мислеше, че ще го зареже веднага и толкова брутално. Можеше поне да му остави една бележка или просто да му се обади... Липсваха му разхвърлените й дрехи и купищата кутийки, тубички и шишенца козметика в банята, провлаченото й глезено „Прасчооо! Хайде на пазааар – трябват ми нова спирала и пяна за коса!”.
Все пак с нея преживя чудесни десет месеца. Жена котка: показва нокти и зъби, ако й настъпиш опашката, а мърка и се гали, когато й купиш марково парцалче, ботушки или някоя модна финтифлюшка. Обичаше да обикаля с нея моловете, да се шляят по центъра, да седят с часове в претенциозни кафенета, а в събота и неделя да се излежават. Точно това най-много му липсваше, докато беше с Галя. Тя не умееше да се гушка – ако се целува, непременно трябваше да прави и любов, а той невинаги си падаше по хамалските изпълнения. Сладостно му беше да опипва женското тяло, да плъзга ръце по хълмовете и извивките му, уютно отпуснат на границата между бодърстване и сън, да усеща томителната тръпка на полуерекцията и после да задреме...
Нямаше смисъл да се обажда на Вероника – жена като нея, ефектна и виртуозна манипулаторка, и един ден не би останала сама. Тя беше изтъкана от меки и сложни преливащи се нюанси, докато при Галя всичко беше просто и контрастно. Тя се обличаше семпло, чак невзрачно, ненавиждаше ходенето по магазините. Все пак дрехите й не можеха да скрият великолепното й тяло, сексапилните му форми като че ли изпъкваха още повече. И цялата тази пищност беше увенчана с детско лице и наивни кафяви очи. Галя не ползваше грим, не носеше бижута – грижите за външността си приключваше с всекидневното изкъпване, крема и парфюма.
Беше абсолютно мъчение, когато по някакъв повод трябваше да й подари нещо, и обикновено й купуваше някоя нашумяла книга. Тя го мъкнеше по разни механи, в които имаше здрави селски манджи, запознаваше го с отнесените си приятели – до един незабележими, - с които по цели часове разискваха някакви духовни теми, а той пушеше отегчено и си даваше вид на разбирач.

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"