автор: secret_rose

Защото нежният ми дъх го ослепи
притегляйки човешката му същност...
ръката му, отхвърляла съдби
последва ме, в печалното завръщане
а аз не бях желание и сън...
не бях ухание... което носи
прашинка, недосътворена в звън
от тичинките на Духа и Розата.
Не... съм.
И днес полите на дервиша
в зениците му вливат сътворение.

~ Отвърнах се... за да го вдишаш...
любимо мое,
тихо мигновение...
в мъгливата коприна на душата ми
обвила любовта ти
в бездихание...

Отвърнах се...
за да стопи ръката му.
И мен.
До стон...
прозирен от ридания.

~ Поемащ болката
послушай вятъра...
разплитайки косите на живота ни.
Отива си, повел почти нанякъде
най - парцаливия и парещ спомен.
И слиза нощ
в покоите ни тихи
за да остави ириси студени.
(в най - топлото на земните ни стихове)
Където
вече няма
теб и мен.
Където се рои неназовимото
в росата диамантена.

Аврора.

Сълзица е...
Отронена за зимата
в която плачем аури и хора.

~