И този ден мина задъхан от тежките августовски горещини. Слънцето се разливаше щедро и прежуряше, дърветата провесили клони клюмаха омаломощени от неописуемата жега и задуха. Въздуха трептеше нажежен до бяло, после изведнъж небето потъмняваше, Зевс- гръмовержецът, гневно мяташе мълнии и настъпваше последния библейски потоп.
„-Побъркано време”-мислеше си Марко, докато прибираше бавно статива си с лениви, отработени движения. И днес се размина с късмета. В последно време, нещо се запъна. Нито един портрет, нито един клиент, макар да се спираха и да оглеждаха изложените картини и пастели пред импровизираното студио на тророара. Някой го заговаряше, някой питаше за цената, но никой- никой нищо не поръча. Лятото си отиваше, шляпайки босо по горещите следобедни улици. Първите пожълтели листа лежаха на тротоара унили, но още по красиви независимо от преждевременната си смърт. Босите крака на туристите след плажа оставяха мокри следи след себе си, а стъпките им бързо изпръхваха и изчезваха.
Натовари багажа си в стария Форд и приседна на тротоара да доизяде обедния си сандвич. Сухия хляб присядаше в гърлото на младия мъж, но гладът бе по силен от хляба. Потърси глътка вода, колкото да се увери, че и тя е свършила като всичко, когато свършват парите. Стана му смешно. Мизерията беше пълна. От няколко дни спеше в колата с томче Хемингуей, паркирал под една улична лампа в края на алеята. В друго време би приел това за комично, но тази неуместна ситуация продължаваше вече доста време и започваше да прилича на трагикомедия. Огледа се около себе си и му стана още по тъжно. Той животът- кипеше с пълна сила. Цял ден наблюдаваше щастливи и безгрижни хора със загорели тела и усмивки по лицата сред изумителния глъч на няколко езика. По улицата като жива река се разливаха пъстри човешки потоци. Във въздуха се носеше еуфорията от приповдиганотото настроение на туристите. Понякога това го забавляваше, понякога му дотягаше прекаления ентусиазъм на подпийналите порядъчно чужденци. Говореше свободно няколко езика и за него не беше проблем да контактува с тях, но не винаги се разкриваше. Суетата му беше чужда, а и някаква апатия го обземаше понякога без причина, държеше се сдържано и дистанцирано. Нищо не можеше да го откъсне от мислите му и да го върне в действителноста тогава. Спомените прииждаха, преливаха и целия свят изчезваше като призрачна сянка в която всичко, което се движеше изглеждаше като сенки от пустинен мираж.
Последната картина, която продаде... хм, дамата дълго гледа пейзажа нарисуван на каменна плоча и го купи като заплати неколкократно в повече обявената от Марко цена. Виждайки изумлението на Марко, младата жена го увери, че самата тя е художник и живее в Германия, затова плаща колкото може, въпреки, че по нейна преценка картината струва много повече.
Беше толкова радостен, живя няколко седмици с парите от картината без да мисли за нищо, купи си необходимите материали и пак останаха достатъчно за определено време. Колко му трябваше на художника да е щастлив- пълен стомах, четки, бои, платна и Муза... последната не беше редовен посетител на душевния му храм, но се погаждаха при редките си срещи. После се заредиха приумиците на разгневената природа. Летните бури опустошаваха безмилостно мераците на туристите за следобедните разходки, а откритото „улично ателие” на Марко бе немислимо да функционира. Това неминуемо доведе до настояшия финансов крах. Не, че не бе свикнал да живее без пари, но му идваше в повече сред този куклен парад на суетата в малкия туристически град. Марко се изправи и тъкмо се канеше да тръгне, когато чу френска реч наблизо. Всеки път това му влияеше неописуемо, предизвикваше определено оживление в иначе тъжния му дух, караше го да наостря уши готов да се включи в разговора при първа възможност. Говореше езика без акцент и изпитваше истинско удоволствие от това. Много години прекара сред тези хора, познаваше не само езика, но и манталитета им. Когато се върна в България, дълго търси отговора на един въпрос, който го измъчваше постоянно. Къде е неговото място, тук в родината или сред приятелите в Париж, с които бе прекарал по голямата част от смисления си живот. Вечер сънуваше как се разхожда край Сена и площадчето на художниците, където се подвизаваше, заедно с пъстра редица подобни нему.. Артистизмът и душата на Париж най-силно се усещаха в Монмартр: единствено там все още витаеше бохемският дух на Бел епок от края на XIX и началото на XX в. Старите двуетажни къщи още пазеха спомена за големите писатели, художници и композитори и може би затова по залез слънце тълпи туристи се впускаха из тесните улички по следите на изгубеното време. Монмартр е и най-високото място в града - там се извисяват белите куполи на катедралата "Сакре Кьор". На стъпалата пред храма стотици хора слушаха импровизираните концерти на китара, виолончело и диджериду на уличните музиканти. Недалеч от "Сакре Кьор" бе площадчето на художниците, заобиколено от стари къщи, с партерни етажи превърнати в уютни ресторанти. Колко му липсваха всички тези мигове и изумителните следобедни залези, позлатили островърхите кубета на базиликата „Сакре къор”- приятелските спорове, споделените любови и трепета от разказите за родината, далечна и непостижима. Марко въздъхна тежко и понечи да прибере последните картини наредени по желязната ограда, когато до него се приближи закръглен младеж и на ужасен английски попита за цената на икона със св. Георги победоносец. Само французин можеше да говори така неправдоподобно езика на острова. Марко отвърна на великолепен френски и дори стъписа изненадания младеж , който не можеше от емоция да намери необходимите думи за да изрази радоста си.
- Аз съм Лоран, но ми викат Нунурс- (Мечето, заради външния ми вид), нали съм си такъв пухкав и едър, но аз не се сърдя, свикнах с този прякор. Толкова невероятно, че можем да поговорим, аз съм аниматор в клуб Натюр, в комплекс „Магнолии”. Наскоро сте нарисували портрета на една туристка и тя не спира да говори за вас.
-
- Спомням си!- отвърна смутен художникът. – Възрастната жена с кърпа на главата? Хубав портрет се получи.
- Толкова е впечатлена! Показа го на всички. Мисля, че е ваш голям почитател, но за съжаление е много болна и това вероятно е последното и пътуване за някъде. Остава и съвсем малко живот. Ходи с кърпа, нали разбирате?... От химиотерапията косата и е окапала. Но пък какъв дух има само, аз лично и се възхищавам неимоверно. Разбирате ли? Защото смърта не я плаши. Намира сили да се шегува с финес, толкова е интилигентна и духовита. Всъщност не съм тук за да говорим за това, макар да е причина за идването ми. Натовариха ме с мисия да преговарям с вас, а знанието ви на езика прави задачата ми истинско удоволствие. Наскоро нашият художник си замина непредвидено и ателието в комплекса опустя. Имаме много деца, които обичат да се занимават с рисуване, както и възрастни записани в Ателието за уроци по рисуване, но нали разбирате, че няма кой да го води. Тя спомена, че говорите френски, но не предполагах, че го владеете до съвършенство. Заговорих ви на английски така импулсивно, но не съм съвсем на ти с езика на Шекспир, за което не съжалявам особено. Ами, почти една трета от света говори на френски.
- Това е неочаквано предложение за мен, трябва да го премисля... колко често е необходимо да съм там и какво точно трябва да правя? Не съм го правил преди...
- Три пъти седмично. Веднъж с третата възраст и два сеанса с децата, Понякога се налага да се нарисува някой декор за спектаклите които правим всяка събота, но това се заплаща добре. За всяко Ателие ще получавате по 50 евро, плюс храната и напитките. Допълнителните услуги също се заплащат.
- Да, разбирам...но все пак имам нужда да помисля, това е доста отговорно.- Марко ликуваше вътрешно, но не се разкри. Тази работа идваше навреме. И щеше да се наеме каквото и да стане, но трябваше да спаси достойнството си.
Три дни по късно Марко прекрачи с любопитство и вълнение огромната стъклена врата на комплекса. Фоайето, огромно като чакалня на международна гара създаваше впечатлението за храм, или предверие към един друг затворен за смъртните свят. Посрещна го дребничък на ръст мустакат и усмихнат шишко. Лицето на мъжът приличащ на шишарка сияеше добронамерено и толкова искрено, че младия мъж почувства как напрежението отстъпва място на усещане за нещо много уютно и комфортно. А може би и очакванията му бяха такива.
С децата се сприятели бързо. Представиха го двама аниматори, Бени, който бе от марокански произход, както по-късно разбра и Жаклин... която идваше от Нормандия, те видимо владееха изцяло положението. Марко дълго беше мислил с какво да започне първия си курс и накрая реши, че ще е не само уместно но и забавно да ги учи да рисуват петел. Ами да, това е и национална емблема, освен това перата на Галския петел са толкова пъстри. И беше прав, идеята се възприе с въодушевление. Двата часа минаха като сън, а накрая децата го изпратиха като най-добрия си приятел. Отнякъде се появи смешната фигура на Нунурс и със присъщия си светъл ентусиазъм предложи да изпият по кафе на терасата до басейна. Марко се съгласи с охота. Около басейна бяха наредени множество дървени маси и широки удобни столове, върху които обаче природата бе оставила забележими следи. На една от тях се бяха разположили няколко туристи, погълнати от игра на карти... Точно към тази маса се запъти Нунурс с широка усмивка и поклащайки своята закръглена фигура съвсем по мечешки.
Марко веднага забеляза жената с кърпата. Бледото лице и фигурата на възрастната дама се отличаваха с особен финес. Начина по който се движеше, изящните и дълги пръсти с великолепен маникюр и най- вече прелестните бадемови очи в които се отразяваше една цяла вселена на чувственост. Бял ефирен ешарп, падаше небрежно върху голи рамена откривайки дискретно съвършения овал на същите, а бялата шия без бръчки и деколтето, бяха напълно достойни за четка на художник. За втори път Марко осъзна впечатлението, което тази жена му направи още като рисуваше портрета и на живо. Сега, нейния неподправен аристократизъм и висока класа отново го изумиха. На колко ли години беше тази жена? Видимо, някак се отбелязваше, че отдавна е в третата възраст, но... Господи, какви игри си играе природата. Уважението му нарасна и още щом видя блестящата и усмивка, когато приближиха масата, съвсем естествено целуна протегнатата и ръка с възхищение в ъгълчето на очите си и седна на свободното място до нея.
Разговора протече непринудено, скоро останалите туристи се разпръснаха и Марко и Беатрис (така се казваше тя) останаха сами на масата. Тъкмо се канеше да си вземе довиждане и да тръгне, когато съвсем топло и естествено, тя го покани да и прави компания на вечеря. Той прие без колебание, не само защото гладът го караше да се съгласи, а защото тази върастна жена го омагъосваше със своята мистичност и с тази дълбока като Марианската падина тъга в очите. Ако не знаеше, че тя умира, но той знаеше... може би всичко щеше да е по- различно. Дали чувството, което изпитваше бе съжаление или просто интерес към личност с изумителен духовен чар и харизма? Нямаше точен отговор на въпросите си в този момент. Остана за малко насаме докато дамата се преоблече и приготви за вечеря. Разглеждаше с любопитство как се забавляват френските туристи край басейна и потънал в мислите си и съзерцанието не усети изминалото време, докато някой нежно не го докосна по рамото. Обърна се и онемя. Беатрис стоеше зад него като призрак в дълга тъмносиня блестяща рокля с гол гръб, наметната с неизменния бял шал. Тъмната рокля подчертаваше още повече ослепителната белота на съвършената и кожа без петънце и дефект. На главата си беше навила кърпа от същия цвят като роклята с блестяща диамантена брошка в единия край.Нямаше нито едно бижу по нея, а и не беше необходимо. Свещенната простота на тоалета го правеше толкова изискан, че Марко се почувства като петно върху роклята на благородната си компанъонка. Без колебание, Беатрис го хвана под ръка и поведе към другия край на басейна. Усещаше топлата и ръка върху кожата си и тази топлина го проникваше осезаемо. Младия мъж не разбираше какво става с него, та тя можеше да му бъде майка. Прогони бързо мисълта от главата си, засрамен от собствения си ход на мисли. Настаниха се на далечна маса в края на градината. Там осветлението бе оскъдно и сумрака добави своя дан във нереалната картина от роман на мадам Помпадур.
- Виждам колко си смутен от необичайната обстановка и моята покана. Разбирам какво става в душата ти. Не я напрягай, остави се на усещането за удоволствието от хубавата храна и моята компания.- приглушения и глас върна Марко в действителността.
- Да! Някак несвойствено е! Все едно съм попаднал в някаква омагъосана приказка. А ти си добрата вълшебница с пръчката. Беатрис, аз не разбирам. Срамувам се от обзелите ме чувства, а в същото време не мога да се откъсна от тази магия.
- Отдавна мили мой не съм се чувствала така с приповдигнато настроение. Аз Беатрис, умрях още преди много години, когато съпругът ми Беноа дъо Сарти, почина. Тогава бях на 32... Една сутрин го доведоха на носилка след злополучен лов на глигани. Дивото животно бе разпрало съпруга ми, а самият той изгасна пред очите ми, задавен в собствената си кръв. Тогава бях бременна в петия месец. Пометнах! Дълго се бориха за живота ми, но оцелях. Защо ли? Беноа бе моята единствена любов, непрежалима и вечна. Светът се сви в каменна топка и заседна в сърцето ми. Там заедно с мислите ми се надявах да стане надгробна плоча за страданието, което бавно ме убиваше. Но не би... живота безпощадно ме насилваше да живея. Беноа нямаше други роднини освен мен. Наследих имението, но скоро го дадох под наем и заминах да живея в Париж. То носеше добри приходи и нямаше нужда да работя. Купих си апартамент близо до катедралата Сакре къор и всеки ден обикалях до забрава старите улици, наблюдавах художниците и музикантите и се отпусках с надеждата Бог да ме прибере за да бъда отново със съпруга си. И така минаха 30 години. Светът се променяше пред очите ми, само моите чувства останаха същите. Времето не им повлия, не заличи спомените и тъгата в тях. Докато един ден не видях млад и несретен художник, който не бях забелязала преди това. Той рисуваше все едно, че е сам на този свят. Беше облечен в зелено сако с кожени ревери а под сакото небрежно завързан тъмно кафяв копринен шал. Изглеждаше слаб и недохранен, статива му се различаваше от този на другите по простотата на изработката и бедния инструментариум, но лицето... лицето обрамчено в ориенталска брадичка излъчваше светлина и вдъхновение, палитрата му вдъхваше живот на картината, която рисуваше с плам и въображение.
Марко почувства как космите по ръцете и на главата му настръхват. Спотаи с усилие обзелото го вълнение и отново потъна в разказа на старата дама.
- Бях още красива и не липсваха желаещи да утешат богатата възрастна вдовица, но аз не съществувах в този свят...само късно вечер когато се прибирах и заспивах ми се присънваше лицето на онзи млад художник с ориенталската брадичка и неговите картини. От този ден не пропуснах нито един за да отида и видя как рисува. Той не ме забелязваше, мисля, че не виждаше никой друг освен своята картина. Купих всичките с поставено лице. Изпращах портиера на входа и той купуваше картините без да се пазари. Днес навсякъде в дома ми има от тях, закачени са по стените и знам как е родена всяка една. Разбрах, че грижата за този млад талант ме кара да се чувствам жива по особен начин. Това чувство ме крепи дълго време с мисълта, за пропуснато майчино чувство и се вживях в ролята си на скрит меценат. Но нещо ме гризеше и не ми даваше покой. Липсата на сексуален живот и пълното отрицание ме доведоха до тежко здравословно бреме, заболях от рак. Операцията нямаше да ме спаси, но се подложих все пак под натиска на моя добра приятелка. За съжаление въпреки екстракцията разсейките бяха плъзнали навсякъде. Знаех, че отдавна съм мъртва, но скоро това щеше да е безспорен факт. Моят лекар ми определи твърде кратък срок за сбогуване... и изведнъж осъзнах, че не искам да умирам точно сега и за първи път мисълта ми не беше за съпруга ми Беноа, а за онзи млад художник в края на алеята. Аз 66 годишната старица бях влюбена в един непознат и незнаен младеж с който никога не бях разменила и дума. Беше се случило нещо немислимо, неправдоподобно и невероятно... но да, беше истина... – очите на старата дама се навлажниха, когато изричаше това признание така дълго стаявано и подтискано в душата и. От огромните бадемови очи без следа от грим се отрониха две тежки сълзи, търкулнаха се по мраморната гръд и изчезнаха в дълбокото деколте.
Марко стоеше като статуя, неподвижен и сразен... почти не дишаше, а в душата му назряваше неописуема жал. Сърцето биеше учестено и имаше чувството, че всички чуват неговия ритъм.
-Да, Марко... –отново с равномерен и топъл до побъркване глас продължи, Беатрис.- Когато те видях , тук в Китен... краката ми се подкосиха, дълго стоях за да се окопитя от вълнението си, да седна за да ме нарисуваш и да те гледам до насита. Ти не ме познаваше и можех да го направя безнаказано. След операцията отново те потърсих тогава, но ти беше изчезнал и никой не знаеше къде си, нито от къде идваш. Дълго бродих по всички възможни места, не защото се надявах, че ще получа взаимност или разбиране, беше изключено, а защото исках да направя нещо за теб, да ти подаря само онова, което една жена на моята възраст може да даде, онази предана майчина обич, която държи света в устои и ражда любов. Та аз можех да ти бъда майка, но женското сърце е необятно мили мой и изпълнено с упоритост, когато обичаме. Ти заличи всички болки и стари спомени, изпълни съществуването ми със смисъл и Бог ме възнагради като направи така, че да те намеря преди да затворя очите си завинаги. И днес имам молба... искам всичко, което имам да бъде твое, домът ми, твоите картини, вещите спомените ми... така, когато съм там при Беноа ще гледам с възторг и радост как онзи син, който искахме да имаме докосва всичко онова, което има стойност само за нас.
Марко нямаше глас, сълзите напираха и само изключителна воля ги задържаше в разкъсания бент на душата му. Ръката му инстинктивно сграбчи тази на Беатрис и я целуна дълго с горещите си устни. В тази целувка бяха скрити всички чувства, които не можеше да изкаже с думи, задавен в собствените си сълзи.
- Искам да те помоля още нещо миличък... – поде с тих глас отново Беатрис.- Остани тази вечер тук с мен, една безсънна нощ в която ще бъдем и двамата споени с вълшебството на изгряващата луна и воала на безсмъртието. Тук край басейна, до изгрева, тогава си тръгни мълчаливо.
Последния паж на вечерта заспиваше угасвайки светлината на звездите с дъх. Марко стискаше безмълвно ръката на старицата поставила главата си на рамото му. Не смееше да мръдне, беше заспала отдавна, дори не чуваше вече равномерното и дишане. Не промълвиха повече и дума, седнаха на шезлонгите в края на басейна, тя се приюти в прегръдката му и утихна. Часовете се нижеха, а младия мъж не помръдваше. Някъде далече в съзнанието му се раждаше една непозната досега тоналност на сърдечна недостатъчност. Чувстваше крехката и отпусната ръка на Беатрис в дланта си... и едва, когато слънцето огря и стопли хладния камък под босите му нозе... разбра, колко необратимо хладна е мъртвата плът в топлите му длани!