автор: traveling_musician

Както ми хрумва, че толкова зреене стига,
така въззелен си напускам бостана.
И по Първи закон на небивали физики,
се търкулвам нагоре - в балкана.

Но на върха ме пресреща ресторант за преяли,
над изглед, привързан с канапче...
Там във меню - от десерти изцяло,
набързо ме вписва майстор-готвачът.

Накълцан в тавата, ме правят на пудинг,
пред пещта с жълта кръв по устата.
Изпушват последни надежди. И лумва
националният флаг на Бостания...

...А бях тиква... Носех честната горест,
че от мен все не става каляска...
Уж стигнах върха... А не поех по-нагоре
към човешката своя любов - Пепеляшка...