автор: secret_rose

Не те разказвам. Нямам сетива...
духовността ми закърня, когато
обля ме непорочната мълва
за пепелта ти - някогашно злато.
И припознах нетленното сърце
на другостта, в света ми проявена.
И в руините ми сълза довя перце
от ангелско крило, почти за мене.
От полъха му се откъсна вик
и се изниза в ноти към безкрая.
Разпръснах неуверения миг
и без да го докосна, вече знаех...:
безбройните ръце на черна пръст
протегнали се в мрака на земята
ще се окичат в слава или мъст.
Ще се наричат, с името ти свято.
И ще се вярват. Думи ще творят.
И в слънчевия сплит ще те разпъват.
Ще се наричат и сестра и брат
и на което свети, ще робуват.
Но ти ще си все тъй необозрим,
далече от сърцата им човешки.
А аз ще гасна в тъничкия дим,
изпепелил последната ми дрешка.
Ще ме отронва чуждата, свенлива
сълза, пресътворила твоя ирис.
А ангелите... че е в мен горчиво
ще помнят. И ще ме наричат Иблис.