Защо се връщам все назад, не зная.
По пътя минах хиляди земи.
И Добруджа не е за мене раят,
но все ме вика тихо:„Остани!”
Замряло селото сред пущинака.
Клепалото измъчено гълчи.
Комините му никого не чакат,
а в изворите времето мълчи.
Прегръщам плахо старите руини.
Те още дишат живи из пръстта.
Погребани са хиляди години
в браздите на безводната земя.
И всеки спомен в приказка се сплита.
Изгрява бавно в нощната тъма.
Но жива е и с мислите полита
към себе си, навявайки тъга.
И "все по тèля", знам, ще се завръщам
при болката, при своето сърце.
Нали небето никога не свършва,
ръцете щом превръщаме в криле.
Мълча. Вода загребвам с двете шепи.
Наричам за любов и за порой
със песните си тъжни, недопети...
Полето ме прегръща с вълчи вой.
Но в него чувам шепота на баба,
чешмата ни на двора как тече.
Последна глътка... (Пътят бе награда).
Защото зърнах своето небе...