автор: Bobby1177

…Мен ме е страх от смъртта. Това е може би някакъв пропуск във възпитанието ми или нещо такова. Спомням си първото погребение, на което бях заведен като дете...
Всъщност, нищо не помня от самото погребение, освен че се държаха по-особено с мен, имаше една лежаща възрастна жена, запалени свещи и никой не ми обясни какво точно и защо се беше случило. Сякаш още тогава у мен се загнезди въпросът какво е това нещо - смъртта. Казах си, че тъй като съм още дете, трябва някога и от някого да разбера повече за нея, ще ми се обясни и ще я схвана някак си. За да мога, очевидно, да я приемам по-нормално. На другите хора и моята собствена…

Уви, може би 30 години по-късно, аз все още не разбирам смъртта. Знам, че всеки човек умира рано или късно, а това… ме тревожи, най-малкото, защото е извън възможностите, извън способностите на хората. А и извън моите собствени! След като рано или късно ще умрем, защо тогава живеем? Кое или какво дава обяснението на нещата? Вярата (религията)? Ако някой може категорично да каже „да”, аз ще вляза в манастир. Е, щях да искам да съм със съпругата, ама... няма да ми дадат. Хм, отде са тия мисли да я замонашвам? …А може би се изсилвам с манастира, знам ли?

Не ми се умира! Жал ми е за мен самия и за близките, които ще тъжат, поне най-близките и поне в началото. Това е чувствителност на тема признание, зачитане, любов, нали? Това си е и чиста несигурност! Знам, че нямам право на „задгробна ревност”, но не мога да си представя жена ми да заобича някой друг (не казвам да не прави секс) след смъртта ми. Сякаш по-лесно бих приел същинска изневяра в „този живот”, отколкото… през границата на двата свята...

Но по-същественото – защо не ми се умира? Казват, че ако миг преди смъртта се запиташ „как си живял” и се усмихнеш или се почувстваш удовлетворен, то значи, че всичко е наред. Може би това ще отразява твоето вътрешно равновесие, което си постигнал?

Как се извъдих такава пуста „личност”, че все не успявам да заступоря онези ценности, спрямо които да изградя прословутото вътрешно равновесие? Отде се пръкна това противоречие? Кой ми наля толкова мислене в тая глава… Усмихвам се на себе си – не, не се вземам толкова на сериозно! Вероятно ставам за посмешище и много хора ми се смеят зад гърба. „Уникален” ли съм? Някои ще ме успокоят, казвайки тихо „да”, а други ще ми спестят любезностите и честно ще кажат, че такива като мене под път и над път…

Да, ясно е, че не съм удовлетворен от живота си, не съм постигнал стабилно равновесие в него и, поради това, се страхувам да загубя този едничък земен живот! Смъртта ми ще бъде поредната административно-формална досада, която трябва да отмине колкото се може по-бързо. С изключение за най-близките 3-4-ма души, вероятно… Кои останаха приятелите ми, а колегите – ще се сещат ли за мен? Ще отминават с лека тъга тази „трагедия” и ще трябва да запрятат ръкави да се борят със стресовия материален свят. „Сега ли баш взе, че умря?” или "Мале, млад човек!" Нали виждаме от време на време разлепени некролози... Бог да ги прости! …И гледаме да се отървем от тези мрачни мисли…

Чувствам се толкова слаб, че до момента не съм засадил и едно дърво, не съм построил никаква къща, а още по-малко имам деца… Dust to dust, ashes to ashes… Вярно е, че човек нищо не взема със себе си в гроба… С какво биха ме запомнили? Добър човек ли съм? Мисля си, може би се залъгвам, че вътрешно съм добър човек. Но… ако беше така, сигурно хората щяха да напират да общуват с мен, да търсят приятелството ми? А аз (почти) нямам приятели…

Оставих думата в скобите нарочно, разбира се, защото все още вярвам в приятелството и дълбоко в себе си се надявам, че не съм го изгубил.

Ако след всичко това се вдигна, ако намеря сили да отглеждам дете, да обичам... Нека не се залъгваме – тези неща са чисто и просто от нашия егоизъм... Но пък – какво от това?...