автор: 1204

(Принос към световната любовна лирика)

Казваш ми, че ме обичаш
и не можеш ти без мен,
но в сърцето ли се вричаш,
в пулса му така смутен?

Зная, предпочиташ рози
да ухаят покрай нас:
в любовта не искам пози,
засега си правя пас.

Рано аз през сенокоса
сбирам утринна роса,
а зората скита боса
и огряла е леса.

Тихо, кротко ще пристъпя
и с най-нежната си длан
твоите коси ще къпя –
тъй, съвсем без шампоан.

Но защо се гневно взираш
в огледалото така?
Даже и да ме презираш,
пак ще ти се обрека.

Мръщиш се и сключваш вежди,
и брадясваш като праз.
Погледа сразено свеждам –
ах, какъв злокобен час!

Вкусвам, гълтам тежка болка,
издържана в цвят мерло.
Аз съм мъжка богомолка,
ти си мойто Ватерло!

После удрям десет бири
и отнасям се – сега
ще си правя харакири:
в непосилна съм тъга.

Може и да се обеся
в келявата ни гора –
виж, носът ми се увеси
и без тебе ще умра!

Любовта ни – тя е мъртва,
и напъва ме на вик:
стон от мене се откъртва,
както токче от чепик.

Скръбно слънце веч линее
и се стапя като дим,
а в душата мраз вилнее –
с тебе ще се разделим.