автор: ATOM

Вдишвам дъха си последно
в тази последна земя –
тъмна земя, необгледна,
дето към мен се стремя.
Мракът успя да се сбъдне
в земните кукли-тела,
движени с корди и зъбни,
свързани с тях, колела.
Тук, на живота в надира,
пътят във края си враства –
не спира, кръжи и не спира,
но все покрай същото място,
което само се изгубва
и после към себе си бърза.
А там се размахва хоругва,
с която светът ме обвързва.
Светът е перде, по което
човешкият смисъл личи -
окачат се плътни парчета
на всички световни очи
и нека човек да прогледне...
И нека! Един не посмя.
Аз вдишвам дъха си последно
по тази последна земя.
Не виждам, но вярвам в следата,
която към теб ме повежда,
отдавна по нея изпратих
предвестника – дим от надежда.
Довиждане, Бездна, довиждане!
По тихи тамянови мириси
узрява пътека – провиждане.
И виждам те някакси... Ти ли си...
По светлия път в любовта ти
поемам – стаен пилигрим –
като живота безплътен,
като живота незрим.