автор: boliarkabg

Нищо,че съм жена. Когато баща ми,на 60 и кусур години почти изгуби зрението си, а аз случайно тия години изкарвах половината от всеки месец на село, започна да ме учи как се „клепи” коса, нямаше друг начин. Демокрацията беше дошла, върнаха им ниви, ливади.
Имаха на село коза с козлета, магаре, върнаха им ливади, трябваше да се коси. Да, ама това Железницата не прощаваше, не прости и на него. Зрението му си отиде, слухът също, а беше време пенсионно. Върнаха земите. Поне ливадите, щото трябваха, беше нужно да се „коландрят”. Баща ми не виждаше, кой ще клепи косата. Брат му, с когото косяха върнатите ливади беше по-възрастен, с Паркинсон, кой но кого да помага. Като по-голямото „чедо”, както казваше татко, бях длъжна да се взема в ръце. Направих го. Взех чукчето, седнах на ниското столче пред големия камък. Взех косата в лявата, чукчето в дясната и започнах. Дзън, дзън, дзън. Баща ми над главата ми. Не виждаше от такова разстояние какво правя, но ми казваше: браво, добре, звука ми казва, че е добре. Начесто удряй, да звънти. Правех го и плачех. Сълзите ми капеха тихо върху метала, чукчето удряше и „дзън, дзън” получаваеше се вероятно, защото после косата косеше. Така ли беше кой да ти каже? Баща ми рано сутрин заминаваше впрегнал магарето в каручката. Цял ден косяха с брат си и се връщаше вечер - натоварен „доорук” с прясно сено. Изморен и бавен разпрягаше, помагах му да разтовари, не питах. Не питах как е била косата ми. Когато свършвахме с вечерята и скоквах да измия съдовете, за да си починат и се видят с майка ми, той казваше уморено: „Брава, добре беше наковала косата, цял ден не спря да свисти”. Знаех, знаех, че двамата възрастни братя бяха ковали и двете коси, кой колкото може, бяха ги острили с брусовете, но имаха ли избор? Двамата бяха бащи на дъщери, кой да ги замести в мъжката работа? Хвалеха ме, това за тях беше помощ, но аз си знаех, че това е нищо. Защото жена, живяла от 14 годишна в града, ковала косата ти…какво да очакваш от това коване? Нямаха избор…. Женска челяд….
Нощта отминаваше в неспокоен сън, болки в ставите, умора неотлетяла, а зората го зовеше пак там, на ливадите. Кованата от моята ръка коса, продължаваше да коси и да събира сено за зимата. Баща ми косеше с „моята коса”, хвалеше я и се бореше с живота. Този живот, който му беше обещавал години наред „спокойни и щастливи старини”. Този живот, който го беше излъгал, че е поел по пътя на прогреса и че връщане назад няма. Този живот, който и на сън не му беше намекнал, че ще дойде време на стари години да учи дъщеря си да кове косата, за да има сено. Сено, което ще осигурява прясно мляко на двама старци на село. Старци, които мислеха, че живота им в началото на 21 век никога няма да прилича на този от началото на 20-ия век. Уви! Една коса, обикновена коса за косене на сено им доказа, че са се лъгали жестоко!

Милка Маркова