автор: Iony_ada

Когато автобусът спря на спирката, тишината бе порязана от скърцането на несмазано старо желязо. То пресекна също толкова рязко, колкото се беше появилo и отново всичко утихна. Беше ранен неделен следобед, но на Фиона й се струваше, че се свечерява. Слънцето примижаваше в далечината между клоните на редеещите дървета и макар да беше все още слънчево, в цвета на деня сякаш имаше добавен един тон черно и у нея се запечата усещането, че всъщност е облачно. Въздухът носеше онова необяснимо ухание, характерно за тази страна. Не беше на трева, гора или на нещо, което можеше да се долови със сетивата. По-скоро този толкова познат на Фиона мирис, тя свързваше с чувство, с някаква емоция, която не беше нито положителна, нито отрицателна, но беше натрапчива.
Това беше мирис на тъга. Не на болка, която те залива и опустошава, не на страдание, което се впива в душата ти и се сраства с нея и не на страх, който парализира тялото и мисълта. Това беше мирис на примирена тъга, с която толкова свикваш, че тя става част от теб самия. Но тази тъга имаше свойството да усилва болката, страданието и страха, ако човек започнеше да ги изпитва. Веднъж вдишал от този въздух с мирис на тъга, нямаше как да останеш същия. Фиона знаеше това по-добре от всеки друг, защото не можеше да живее без този въздух с мирис на тъга.
Нямаше представа колко точно време ще прекара на това място. Все пак то не беше крайната точка, до която трябваше да стигне. Просто една междинна спирка по пътя, която не можеше да пропусне, защото маршрутите в тази част на Англия не бяха замислени да бъдат достатъчно удобни. Фиона се огледа с надеждата да види някакъв обект или човек, който да привлече вниманието й. Имаше нужда да хапне, да намери временната си квартира и да се поразходи, за да разгледа градчето. Заобикалящата я природа би могла да бъде оприличена по-скоро на пустееща земя, отколкото на живописна провинциална гледка. Особено неподдържана беше тревата, която очевидно не беше косена в продължение на години, защото наподобяваше огромни жълтеникави вълма старческа коса, лишена от всякакъв блясък и жизненост. Дърветата вече бяха ярко жълти и кърваво червени, защото есента беше в разгара си. Но това, което се стори най-необяснимо на Фиона беше, че земята не бе застлана с окапали листа. Първоначално тя допусна, че някой ги събира грижливо, но тази мисъл не подлежеше на никаква логика, защото същият този някой би трябвало да се погрижи и за тревата. Чувството й за озадаченост се усили, когато силен порив на вятъра запрати шала й на няколко метра от нея и дори й се наложи да се затича, за да го догони, а листата продължаваха да си стоят здраво закачени за клоните, като само леко се полюшваха, но нито един лист не падна в краката й. Дали от студа или от нещо друго, но Фиона почувства как по гърба й пропълзяват ледени тръпки.
Не знаеше колко време е стояла в близост до автобусната спирка, оглеждайки се наоколо, но беше време да се ориентира нанякъде преди да се стъмни. Улични лампи нямаше, а и не срещаше някой случаен минувач, забързан към дома си с обичайните тежки пазарски чанти. Нито един автомобил не зави покрай нея от посоката, в която дойде автобуса й. Всъщност, в тази част на града липсваха къщи. Може би се намираха в друга негова част и това тя трябваше да разбере колкото е възможно по-скоро.
Повървя още малко с надеждата да срещне някой местен, но тази надежда съвсем скоро започна да преминава в тревога. И преди да се превърне в отчаяние, Фиона видя нещо, което наподобяваше малко магазинче на ъгъла на една уличка. Тя остави куфара си отпред, защото беше сигурна, че няма кой да й го вземе и влезе. Не беше висока, но й се наложи да се наведе, за да мине през малката врата от вече поизгнило тъмно червено дърво. Помещението беше тясно и без прозорци. По нищо не напомняше дори на съвременна малка бакалия от тези, които обикновено се срещаха в предградията и жилищните квартали. Не беше сигурна, но направи асоциация, че такива вероятно са били магазините през средните векове. Някъде в ъгъла мъждукаше газена лампа, но докато очите й свикнаха с тъмнината, тя едва не се блъсна в малка старица, прегърбена над панер с боб. Фиона поздрави, но не получи отговор. Старицата, която държеше това така наречено магазинче, или не беше особено дружелюбна или беше глуха, а може би и двете. Тя продължаваше да разравя боба с костеливите си дълги пръсти сякаш никой не беше влязъл и Фиона реши да провери дали тя изобщо би реагирала, ако уж неволно събори няколко ябълки от рафта с плодовете. Те се търкулнаха на пода и едната се удари в крака на столчето, на което седеше жената. Ако беше глуха и необщителна, поне все още имаше усещане за допир, защото все пак вдигна глава, но продължавайки да рови в панера с боб, макар и да не гледаше в него. Хрипливият й глас изпълни тясното пространство и в него не се долавха нито раздразнение, нито учудване, а още по-малко някакъв интерес към хубавата непозната:
- Ще купувате ли нещо? - лаконично попита старата жена.
На Фиона й беше нужно време, за да прецени дали би могла да купи нормална храна оттук. Стоките бяха наредени или по-точно бяха натрупани на дървени рафтове, опасващи три от стените, тъй като на четвъртата се намираше входната врата. Най-отпред се виждаха купи с разни сладки и курабийки, които й се сториха ръчно направени и които определено не й вдъхваха никакво доверие. Имаше няколко буркана с трудно за определяне съдържание. Вероятно нямаше да намери нещата, с които беше свикнала или поне подобни на тях. Нямаше фризер със замразени храни, нито следа от електронни устройства като кантар, калкулатор или пък касов апарат. На някаква вехта масичка се подмятаха намачкани листа амбалажна хартия, изписани с цифри с разкривен и нечетлив почерк. Имаше и скъсен до няколко сантиметра от непрекъснатото подостряне молив. Явно така старицата пресмяташе. Но в действителност стоките не бяха с етикети и изобщо не ставаше ясно кое колко струва. Фиона проговори, като се изненада да чуе, че собственият й глас все още звучи познато:
- Какво бих могла да си купя от вас? Та вие нямате дори най-обикновени неща като шоколад и месо.
Старата жена явно не беше глуха, но не се възмути от язвителната забележка и кротко отговори:
- Погледнете по-внимателно. Има всичко.
Фиона отново се вторачи с недоверие в разхвърляните стилажи. Този път забеляза някакъв шоколад в опаковка, но обърнат с лицевата част надолу, така че не се виждаше какъв вид е. Действително при втория оглед забеляза и опаковки с вакуумирани храни, някои от които би трябвало да са месни, но и те бяха натрупани една върху друга и не се виждаха. Колкото и да беше гладна, нямаше как да пазарува от подобно място, което не се вписваше в никакви стандарти. Поклати нервно с глава. Взе един панер с ръчно приготвени курабии в случай, че не намереше нищо по-добро до утре. Ако и утре не намереше друго, щеше да напусне мястото. Внезапно се сети да попита:
- Знаете ли кога ще мине следващият автобус?
Този път в погледа на старицата се четеше учудване:
- Вие с автобус ли пристигнахте?
Фиона започваше да се изнервя:
- Да, разбира се. С какво друго? Тук нямате летище, нито гара. Аз нямам личен автомобил.
- А, разбирам. - каза сякаш на себе си съдържателката на магазина.
- Е, ще ми отговорите ли все пак кога мога да си тръгна от този град? - настоя Фиона.
- Аз знам само, че тук не спират автобуси. - поклати с глава старицата. - На 92 години съм и никога не съм виждала такива тук.
Фиона отново почувства как ледените тръпки забарабаниха по гърба й, макар че в магазина беше доста задушно. Остави пет паунда на старицата, което беше твърде много за изсъхналите курабии, но изпита съжаление към нея. Вероятно тя нямаше да има друг клиент през този ден. На излизане чу как старицата отново зарови пръсти в панера с боб. Вратата се хлопна зад гърба й без Фиона дори да я беше докоснала.
Все още не се беше стъмнило, когато се озова на улицата и намери куфара си точно, където го беше оставила. Реши, че е време да се обади на професора и да му обясни, че няма как да остане повече тук, защото мястото изобщо не е цивилизовано и няма елементарни условия дори за пренощуване. Батерията на мобилния й все още не беше изтощена, което предвид обстоятелствата, безкрайно я зарадва и тя набра номера на проф. Мълвей. Включи се гласова поща, което означаваше, че разрешаването на проблема й щеше да се отложи с поне няколко часа, но тя все пак реши да остави съобщение:
- Професоре, моля ви, обадете ми се колкото се може по-скоро. Това място е някак... твърде необичайно, изостанало. Не мога да се ориентирам. Не срещам никого, за да ме упъти и ... - преди да успее да довърши, Фиона беше прекъсната от някакъв писък.
Обърна се в посоката, от която беше дошъл и видя на отсрещния хълм да стои момиче. Не знаеше дали трябва да се зарадва, че все пак живеят хора тук. Беше ясно, че момичето е изпищяло, но не ставаше ясна причината. Без да се замисля, Фиона прибра телефона си обратно в джоба и се заизкачва по хълма. Това я затрудни, защото препълненият с вещи куфар оказваше голямо противодействие и тя въздъхна с облекчение, когато успя да изкачи възвишението. Момичето все още стоеше там, макар че вече не пищеше. Фиона не забеляза някакъв източник на заплаха за нея, а и девойката не изглеждаше изплашена.
- Защо изпищя така? - попита недоумяваща Фиона.
- Ухапа ме паяк. - усмихна се необикновеното момиче и посочи дланта си, която изглеждаше малко подута.
Фиона предпочете да замълчи, тъй като не знаеше какво да отговори на това, а и вниманието й беше привлечено от някакво животинче, което приличаше на порче и лежеше на земята. За момент си помисли, че е мъртво, защото тялото му дори не потрепваше. Момичето вероятно разбра въпроса в погледа й и само заговори:
- Това е Джефри, моето порче.
- Мъртво ли е?
- Не, ни най-малко. - засмя се непознатото момиче. - Просто спи. Много тичахме днес.
Възцари се кратко мълчание, като по време на него Фиона се опитваше да направи нещо като психологически портрет на странната девойка. Не беше лесно да отгатне дори колко е годишна, защото когато някой беше сравнително млад, хората обикновено не можеха да определят на колко точно е години. Това момиче можеше да бъде връстничка на Фиона или с няколко години по-малка от нея. Имаше дълги прави коси, тъмно руси или по-скоро златисто кестеняви. На лицето й беше изписана някаква загадъчност, но за разлика от всичко наоколо, момичето притежаваше жизненост. Непознатата девойка, за която Фиона също беше непозната, правеше същото. Изследваше я с нескрито любопитство, което вероятно беше породено главно от твърде различното облекло на двете момичета. Девойката от хълма носеше не много къса, но не и дълга рокля с цвят, който Фиона трудно би могла да определи или запомни. Беше в синьо-сивата гама. Английското време не позволяваше на Фиона да облича твърде ефирни дрехи. Затова тя трудно се разделяше със спортното си яке от лилава кожа, което не позволяваше на влагата да се просмуква чак до бельото й. Освен това намираше, че този стил е доста по-привлекателен.
- Как се казваш? - попита първа Фиона.
- Кристина. - усмихна се момичето.
В объркването си Фиона съвсем забрави на свой ред да се представи, но и Кристина не я попита за името й. За нейна изненада в далечината се зададе малка групичка ученици с тъмно кафяви униформи. Изглеждаха твърде ретро дори за консервативна Англия. След няколко минути те се приближиха. Бяха две момичета и три момчета. Но когато погледът й се спря върху лицата им, Фиона неволно отстъпи крачка назад, защото й се сториха някак нечовешки. Не бяха просто грозни. Имаше нещо уродливо във физиономиите им, нещо зловещо и ехидно, дори заплашително. Те отминаха и заслизаха надолу по хълма, а тя побърза да погледне отново към Кристина, която наистина беше очарователна, особено на фона на всичко тук:
- Ти ходиш ли на училище?
- Не. - осечено, но не грубо отговори момичето. - Това не ми е нужно.
Фиона не разбра какво Кристина искаше да каже с това. Но преди да успее да я попита още нещо, необикновената девойка я контрира с въпрса, който Фиона най-много не харесваше, защото водеше към други въпроси, за които нямаше отговор:
- Откъде идваш?
- Не знам. - отвърна Фиона и това не беше лъжа. Изведнъж си даде сметка, че нямаше ни най-малка представа откъде идва.
Любопитството на Фиона по отношение на Кристина неимоверно растеше. Тя не можеше да си отговори как това деликатно и неопитно момиче оцелява в тази пустош, не ходи на училище, скита се само и дори се усмихва. Искаше й се да я попита дали има семейство, къде е домът й, с какво се занимава през деня.
- Разкажи ми за себе си. - подкани я Фиона нетърпеливо, защото цялата тази тайнственост на градчето, на случайно срещнатата й събеседничка, на неясното бъдеще и още по-неясното й собствено минало, бяха започнали да я изтощават психически.
Кристина подскочи сякаш само това беше чакала досега. Завъртя се на пети и заразказва. Всъщност, тя не разказваше или поне не говорейки, а пеейки и танцувайки. Фиона се смая. Изглеждаше като някаква кукла, която с натискане на едно бутонче можеше да изпълни песен и танц. Беше като цяло театрално представление, по време на което роклите на Кристина се сменяха от само себе си, преливайки се една в друга. Беше облечена ту в пъстра рокля на големи червени цветя, ту в небесно синя копринена туника, ту в дълга пелерина от индигово кадифе. На главата й блестеше златна диадема, обсипана с перли. Гласът й беше кристален и песента й се лееше мелодична и красива. По някакъв начин всичко това напомни на Фиона за мюзикъл с тази разлика, че липсваха лъскавата сцена и многобройната публика. Тук бяха само те двете с Кристина. Сцената беше застлана с жълта неокосена трева, единствената актриса беше загадъчната непозната, а единственият зрител на това представление - Фиона, седнала върху огромния си розов куфар на цветя. Искаше й са да има как да нарисува всичко това още сега, докато тази картина е толкова жива в съзнанието й. Самата песен беше трудно разбираема и метафорична. Това, което със сигурност ставаше ясно бе, че Кристина е имала щастлив живот, като в приказка за принцеси, но после нещо, бе преобърнало съдбата, за да се озове съвсем сама тук, скитайки се в това безлюдно и забравено от Бога място, където всичко изглеждаше някак неестествено, мистично и нереално. Самата Фиона не разбираше как и защо е попаднала тук. Все повече започваше да осъзнава, че професорът няма или му е невъзможно да й се обади, както и да я открие. Историите за призраци винаги й се бяха стрували като пълна измислица, с която хората се забавляват, но сега се питаше дали Кристина всъщност не е призрак. А може би и двете бяха мъртви? Може би този град се намираше в отвъдното, в нещо като паралелен свят, както ги описваха в научно-фантастичните романи. Може би онези ученици бяха духовете на някакви много зли хора. Но тя и Кристина не бяха лоши. Защо е трябвало да ги изпращат именно тук. Някой там горе беше направил голяма грешка, изоставяйки ги на подобно място. Ако бяха мъртви, то със сигурност заслужаваха поне да са на някое много по-красиво и живописно.
- Ти изобщо някога ще порастнеш ли? - изведнъж попита Фиона.
За миг Кристина се смути от въпроса, брадичката й затрепери сякаш щеше да заплаче, но бързо се овладя и се усмихна отново:
- Ти явно не разбираш, Фиона.
Фиона не си спомняше да е казвала името си.
- Тогава ми обясни. Не пей, моля те. Просто говори. Обясни ми къде съм. Защо съм тук? Коя си ти и защо си тук? И какво е това “тук”?
- Пея, защото ми е забранено да плача. Ако заплача, никога няма да напусна това място и да порастна. - продължи да се усмихва необикновеното момиче. - Това тук е нещо като място за наказания или по-точно като едно много строго училище.
- Но ти си едно толкова мило мимиче. Защо някой би искал да те наказва? - продължаваше да не разбира Фиона.
- Ти все още не осъзнаваш, че си в същото положение като мен. Наказана си за същото.
- Мъртви ли сме? - осмели се да попита Фиона.
- Не съвсем, но може би в известен смисъл. - поколеба се Кристина преди да отговори. - Малко ми е трудно да ти го обясня.
Този път Фиона беше сигурна, че ледените тръпки по гърба й не са от вечерния студ. Не знаеше колко време са стояли на хълма, но часовникът й все още показваше два часа следобед, както, когато онзи разбит автобус я изостави тук. Сега единственато, което искаше беше да разбере как да си тръгне и да вземе със себе си Кристина.
- Тук няма време. Фиона. - продължи Кристина. - Когато, т.е. ако се върнеш в твоя свят, ще видиш, че не е изминала дори минута, откакто те е нямало, но тук ще имаш чувството, че минават години.
- Значи все пак не сме мъртви? - въодушеви се Фиона. - Вероятно има начин да се измъкнем?
Кристина седна до нея и заби поглед в далечината пред себе си. Лицето й сега не изглеждаше толкова детско, колкото преди. Сега сякаш беше по-зряла, но някак помръкнала.
- Физически не сме мъртви. Но психически не сме точно живи. Не знам как да ти обясня, за да успееш да ме разбереш.
- Поне се опитай. - подкани я Фиона с нетърпящ възражения тон.
- Добре. - въздъхна необикновеното момиче. - Аз знаех, че ще дойдеш. Знам името ти и историята ти. Казаха ми, че си тук заради същото, заради което и аз. Ти помниш ли нещо от времето преди да те изпратят?
Фиона не знаеше какво да отговори. Не знаеше какво трябва да си спомня. Всъщност, ако трябваше да бъде честна пред себе си, не си спомняше нищо, освен дългото друсане в онзи ръждясал автобус.
- Явно е, че не си спомняш. Така и трябва. Аз също не си спомням всичко, а само това, което ми е позвлено да си спомням, за да мога да се науча да се усмихвам.
- Не те разбирам, Кристина. - Фиона се чувстваше все по-объркана от всичко това.
- Ако не се усмихвам, никога няма да се завърна в моя свят. Ти също.
- Но как би могла да се усмихваш тук? - поклати с глава Фиона. - Това е ужасно, мъртво място. Една пустош. Прилича на сцена от филм на ужасите.
- Точно затова. Ако успявам да се усмихвам дори на такова неприветливо място, тогава ще ме върнат обратно, защото ще са сигурни, че ще се справя с всичко там и ще мога да оценявам хубавите страни на реалния живот.
- Защо се е наложило да те изпратят тук и да те подложат на това изпитание?
- За да оценя колко красив е другият свят и да искам неистово да живея отново в него, както и да мога да му се усмихвам истински, въпреки че доста често и там може да бъде ужасно място за живеене. Но в реалния свят поне се случват неща, докато тук просто няма какво да се случи. Тук нищо никога не се движи.
На Фиона щеше да й бъде нужно повече време, за да стигне всичко това до съзнанието й. После си спомни за листата, които никога не се отронваха от дърветата.
- А защо жената в магазина е толкова възрастна и е още тук? - попита тя.
Кристина сбърчи вежди:
- Знам само, че ако сега я върнат в другия свят, тя ще бъде точно на 25 години. Това е възрастта, на която е била, когато са я изпратили тук. Но тя не се е справила с изпитанието.
- Но какво ще стане, ако тя умре в този свят? Каза ми, че е на 92 години. - недоумяваше Фиона.
- Тук тя не може да умре физически. - обясни Кристина с тих примирен глас. - Изглежда като старица още от самото начало на престоя си, защото така се чувства. Искам да кажа, че откакто е тук, което са някъде около 67 години в другия свят, тя изглежда все по този начин. Ако преодолее това, което я измъчва, тя ще се върне в нейния свят, където ще изглежда и ще бъде едва на 25.
Фиона започваше да разбира, но колкото повече неща се избистряха в съзнанието й, толкова повече въпроси изникваха на мястото на вече изяснените неща.
- Тогава защо тя не иска да се справи?
- Доколкото ми е известно, - продължи Кристина – тя не желае да се върне там, защото макар монотонно и подтискащо, това място й носи сигурност. Има хора, които ненавиждат риска. Сигурно знаеш.
С тези думи момичето рязко се изправи, давайки знак, че не иска да обсъжда повече историята на старицата от магазина:
- Да вървим.
- Накъде?
- Трябва да се настаниш в новия си дом. И се научи да се усмихваш. Това ще съкрати престоя ти.
- Почакай малко, Кристина. - рязко и настойчиво я спря Фиона. - Искам да знам коя съм и защо съм тук, както и каквото си спомняш за себе си.
Но момичето не отговори, а се заспуска с плавна походка надолу по хълма и не остави на Фиона друг избор, освен да я последва. Все още не знаеше какво да мисли за всичко това и не беше напълно сигурна дали е жива и има ли връщане назад. Нямаше представа накъде вървят. Беше тъмно, но това не им пречеше. Отново си задаваше въпроси без отговори, но Кристина мълчеше и Фиона не смееше да я заговаря, за да не й попречи да се справи. Вървяха по дълга права улица. От двете й страни бяха наредени къщи. Това малко окуражи Фиона, макар че не усещаше физическа умора или желание да спи. Прозорците на някои от къщите светеха. Дворовете нямаха огради. Тук там лежаха кучета и котки, които не спяха. Спътничката й първа наруши мълчанието:
- Тук няма да имаш нужда от сън. Разбира се, ако много искаш да спиш, можеш да го направиш, но в действителност, ще имаш нужда от други неща.
- Какви?
- Ще бъдеш толкова заета да търсиш истински причини да се усмихваш, за да съкратиш престоя си, че няма да те интересува нищо друго. И не се безпокой за храната. Можеш да си я приготвяш сама.
На Фиона вече й се струваше, че завинаги ще бъде наказана да остане в този злокобен град. В него нямаше да намери нито една реална причина да бъде щастлива. Не й харесваше, че Кристина винаги оставя недоизказани неща. Нощта изглеждаше като всяка друга, но на небето нямаше звезди и луна. Цветът му беше с лилав отенък. Погледът й отново попадна върху улицата, по която вървяха и тя се загледа в къщите. Дизайнът им не впечатлваше с абсолютно нищо – типично английски тухлени къщи. Някои бяха двуетажни, но по-високи сгради не се виждаха. На прозорците се кръстосваха решетки, което ги правеше да изглеждат неуютни и отблъскващи. Повечето бяха досущ еднакви. Кристина се обади сякаш прочела мислите на спътничката си:
- Еднакви са, за да не будят завист и чувство за неудовлетворение у хората тук. Това не би ги накарало да се усмихват. Скоро ще стигнем до твоята къща. А утре ще се запознаеш със съседите си.
Незнайно защо Фиона почувства огромно притеснение, когато Кристина й каза това. Изпита страх от предстоящото запознанство със съседите си. От всичко казано беше разбрала, че именно в това се крие предизвикателството – да се опиташ да бъдеш щастлив или поне удовлетворен на място като това, за да те върнат обратно към истинския живот в твоя свят. В този град попадаха хора, които бяха преживели нещо ужасно в другия свят и не бяха се справили. За миг си помисли, че може би това е място, където попадат самоубили се хора, но Кристина й бе казала, че физически те не са мъртви и че върнат ли се обртано ще продължат от възрастта, на която са били преди да се озоват в това друго измерение. Мислите й бяха прекъснати отново от странната й нова приятелка, която съобщи, че са пристигнали.
Стояха пред малка едноетажна къща, която на пръв поглед изглеждаше не по-различно от останалите. От самото начало Фиона се раздираше от въпроса кои бяха “те”, както Кристина ги наричаше, които решаваха съдбите им и можеха да им отнемат и връщат живота. Не знаеше дали е редно да пита, но трябваше:
- Кои са “те”, Кристина? Какво са “те”? Може ли да се разговаря с тях или да бъдат видяни?
- Не можем да ги виждаме, но те могат да ни виждат. Не можем да говорим с тях, но те говорят в нас. Не можем да ги чуваме, но “те” чуват мислите ни. “Те” са енергийни полета и са навсякъде около нас. Както токът е невидим, но тече в мрежата, така и те са невидими, но това не ги прави несъществуващи.
Логиката в думите й беше неоспорима. Колкото повече разговаряха, толкова повече ставаше ясно, че тя не е нито незряла, нито повърхностна и може би скоро щеше да напусне това място. В къщата нямаше почти никаква мебелировка, но имаше осветление, а в кухничката - течаща вода, електроуреди, дървена маса и няколко стола. В спалнята до стената беше поставено легло, застлано с чисти чаршафи в бледо синьо. Гардеробът нямаше да побере всичките й дрехи, но едва ли щеше да се нуждае от бляскавите си тоалети тук, където нямаше дори ресторанти. Третата стая, в която предпочете да влязат преди да види банята, въпреки че Кристина настояваше за обратното, беше препълнена с всевъзможни предмети и на Фиона й трябваше доста време, докато разбере за какво би й послужил всеки от тях.
- Това е работният ти кабинет или както тук го наричаме “работилница”. - улесни я Кристина. - Можеш да правиш каквото поискаш. Мисля, че е разрешено да включиш компютъра си, но разбира се няма начин да ползваш Интернет. Това е невъзможно и непозволено. Ако някой иска да ти пише, ще трябва да използва обикновената поща. Ако искаш ти да пишеш на някого, ще се наложи да си го заслужиш. Всичко останало е на твое разположение и можеш сама да си ушиеш нови пердета например. Аз ще тръгвам сега.
- Няма ли да останеш през нощта? Страхувам се да бъда на това място сама през първата нощ.
- Бих, но не е позволено да остваме в някоя от чуждите къщи нощем. Това не е място за сближаване, Фиона. Трябва да разбереш едно. Целта ни е да се върнем там, откъдето сме дошли, а не да поискаме да останем тук завинаги. Ще има неща, които ще ти харесват тук и други, които до болка ще ти липсват. Ти трябва да поискаш да се върнеш там, но пак казвам, че това ще ти бъде позволено, ако се научиш да се усмихваш тук или казано с други думи, ако намериш причини да се усмихваш дори на място като това.
- Утре рано сутринта ще дойда да те видя. Приготви се да се срещнеш със съседите си. Те вече знаят за теб. Нищо по-лошо не би могло да ти се случи от онова, което вече си преживяла.
- Всички знаят моята история? - попита Фиона леко раздразнена. - Всички, освен мен?
- Не, разбира се. - успокои я момичето. - Знаят само толкова, колкото трябва и то не е много. Но ти нямаш право да научиш собствената си история. Не още. Не си готова. - с тези думи Кристина напусна къщата и силуетът й се сля с цвета на нощта.
Фиона влезе отново в “стаята за развлечения”, както сама реши да я нарича и с интерес заразглежда предметите в нея. Фиона влезе отново в “стаята за развлечения”, както сама реши да я нарича и с интерес заразглежда предметите в нея. Имаше конци, игли, шевна машина, латерна с дърворезба, която свиреше много нежна и приятна музика. Намери доста книги, които й се сториха познати, макар и да не си спомняше някога да ги е чела. В един от шкафовете откри кутия, пълна със снимки на хора, които също реши, че не познава, но с които много й се искаше да се запознае. Те вероятно живееха в другия свят, където трябваше да се върне скоро. Много силно се надяваше да е скоро. От всички най-много хареса една с усмихнат Голдън ретривър. Тя не знаеше дали е имала такова куче някога в нейния свят, но тези бяха любимите й кучета. Сега трябваше да се настрои за сутринта, когато щеше да се види със съседите си. Тази мисъл незнайно защо много силно я тревожеше.
Прекара безсънна нощ, защото въпреки насъбраната умора от всичко преживяно, не изпита никаква потребност от сън. Утрото настъпи внезапно сякаш някой изведнъж включи осветлението отвън. Тя се зае да търси нещо подходящо за обличане в куфара си. Съзнателно не го беше разопаковала. Не смяташе да се задържа дълго. След кратко колебание избра семпла вълнена рокля в бледо лилаво. Имаше странното усещане, че много пъти я е обличала и сигурно беше така. Чудеше се дали да изчака Кристина или сама да отиде да се представи на съседите, за да приключи по-бързо с това изпитание. И докато се опитваше да вземе решение как е по-правилно да постъпи, на вратата се почука. След малко Кристина вече стоеше в средата на стаята, защото нямаше причина вратите да се заключват.
- Как беше първата ти нощ? - попита Кристина с явен интерес. Изглеждаше превъзбудена и може би по странен начин радостна.
- Нормално. - лаконично отвърна Фиона. - Нищо необичайно не се случи. Просто разглеждах вещите в онази стая. Надявам се да е последната ми нощ в града, но не вярвам да започна да се усмихвам толкова скоро.
- Хубава рокля. - отбеляза Кристина без да отвърне на сарказма. - А сега трябва да се запознаеш със съседа отляво. Искам да те предупредя, че той е “безнадежден” и трябва да бъдеш внимателна, когато разговаряш с него.
Фиона не разбра какво означава “безнадежден” и хвърли въпросителен поглед към Кристина, която очакваше именно това, за да започне отново да обяснява:
- Така наричаме тези, които пребивават тук от много дълго време или от години според представите за време в другия свят и не показват никакви признаци на подобрение, което значи, че не се научават да се усмихват и не желаят да се върнат към живота в техния свят. Един от тях е този мъж.
- Фиона изпита силно желание да види веднага този човек и да поговори с него, за да разбере защо той не се справя. Може би самата тя щеше да бъде заклеймена като “безнадеждна” след време. Това я плашеше, защото не си представяше да остане в изолация завинаги:
- Каква е съдбата на “безнадеждните”?
- Остват завинаги в града, но на тях по някакъв начин това им харесва, защото макар да е подтискащо, нединамично и обречено, все пак няма за какво да се тревожат. Винаги имат храна, топло легло и покрив над главата си. За мнозина това е напълно достатъчно, за да бъдат доволни. Разбира се, не е достатъчно за да бъдат щастливи. Ти си различна от тях. Имаш цели, желания, планове. Ти, Фиона, трябва да излезеш и аз се надявам скоро да бъдеш готова. Аз може би също скоро ще бъда готова. Но не и Стюърт. Той не иска да излезе. Случаят му прилича на този на старицата от магазина. Тя също не иска да се върне в нейния свят. Този мъж понякога си спомня хора и събития от живота си навън, както и старицата, но ... - Кристина се поколеба за момент преди да продължи сякаш не беше сигурна дали трябва да разказва всичко за Стюърт. - Но има и нещо, което различава Стюърт от всички останали “безнадеждни”.
Фиона кимна, за да й даде знак, че я слуша с внимание.
- Стюърт не желае да си тръгва, защото очаква някой и е сигурен, че този някой ще се появи. Това се превръща в негова фикс идея. Може би полудява. - допълни момичето.
- Каква е историята му? Ще ми кажеш ли? Моля те, Кристина, кажи ми. - умоляваше я Фиона сякаш това беше наистина важно за нея без сама да съзнава защо.
- Въпреки методите за изтриване на спомени, Стюърт не може да забрави любовта си към някаква жена, която го е напуснала или поне той твърди, че е разбила сърцето му и е избягала в друга страна. Били са заедно за кратко, но може би са се обичали много силно. Той казва, че тя го е напуснала, но е възможно той да я е прогонил и да не си спомня. Объркан е. “Те” се надяват, че в един момент ще се осъзнае и ще поиска да се върне към живота си. Все още не е късно. Стюърт е на 36 и би могъл да изгради своя свят отново и може би да бъде щастлив. Но той не го прави и то съзнетелно, защото очаква ... очаква тази жена.
- Но тази жена може никога да не бъде изпратена. Тя може да умее да бъде щастлива в нейния свят. - прекъсна я Фиона.
- Да. Именно в това се корени проблемът. Това не е психиатрия. Това е място за хора, които нямат психични отклонения, но изпитват силна потребност от мотивация и желание да оценят колко е хубав и динамичен е светът навън. Единственият начин да отворят очите си за всичко това е като просто им бъде показана обратната страна на медала и бъдат заставени да живеят на място като това – пълна противоположност на красивия динамичен свят, в който са живели преди. Ако жената, която Стюърт обича е щастлива навън, тя няма да бъде изпратена никога при нас. Но той не иска да повярва и не вярва, че тя е щастлива там. Сигурен е, че рано или късно ще пристигне, за да се научи да бъде щастлива и да направи щастлив самия него.
Без да казва нищо повече Фиона излезе от къщата и с бързи крачки прекоси малкия двор отпред. След минута вече тропаше настойчиво на съседната врата. Кристина не я последва.

***
Стюърт не отвори вратата, а я повика да влезе в къщата. Гласът му не звучеше унило, нито пък сприхаво, както си го беше представила. Беше спокоен и ведър мъжки глас. Фиона не знаеше от какво бе провокиран странният й интерес към този непознат. Но историята му не можеше да я остави безразлична. Всъщност, искаше да му зададе само един единствен въпрос и нямаше търпение да го направи. Имаше усещането, че от дълго време изпитва потребност да попита някого за това. Когато влезе или по-точно нахълта в “работилницата” му, той седеше с гръб към вратата и чертаеше, а може би рисуваше нещо върху дървената маса. Стюърт се изправи без да я поглежда, но остана с гръб. В този момент Фиона не се замисляше дали трябва да се обиди от проявата на пренебрежение и просто изстреля въпроса си в тишината:
- Сигурен ли сте, че ако жената, която обичате и очаквате пристигне, вие ще си я спомните?
Отговор не последва. Стюърт стоеше все още с гръб без да помръдва Стройното му тяло излъчваше напрежение. Тишината продължи да стои между тях в продължение на около двайсет удара на сърцето й. Когато мъжът се обърна с лице към нея, очите му се усмихваха.

***
На другия ден къщите с номера 210 и 211 посрещнаха оловното утро празни. Кристина проследи с поглед завиващия по тесния черен път автобус, докато съвсем се изгуби в далечината. Предстоеше й за последен път да види града от високия самотен хълм, но този път през погледа на предишната лейди Кристина Суейвли, която си спомняше, че е била и отново щеше да бъде. Утре празнуваше 24-ия си рожден ден.