автор: nellnokia

Валяло е...
По плочника проблясват плахо
лицата на дъждовни локви.
Дъждът отдавна е изплакан
и слънцето след него топли.
Но калното му отражение,
проблясва в спомена несвойски
(като нещастно привидение).
Прекрачвам локвата геройски.
И само дребни пръски кал,
за глезена ме хващат.
Замислен мокрият ми шал
крилата си поклаща.
Сега светът е сякаш друг...
А аз останах същата.

Не се сбогувай с този дъжд...
Моретата го връщат.