автор: ATOM

Нощта закача края си на сърпа
и влюбено над сънищата висва,
но буден, аз с умората си кърпя
сетивните си допири до близкото.

За кой ли път поред приемам факта
(добре, че ми помага тъмнината),
че нищо покрай мен не е абстрактно,
щом в себе си го вшивам със иглата.

Убождам се – не искам да заспивам -
по-жив съм в немощта си, щом треперя...
Нощта, макар продрана, е красива,
понеже скрива цялата материя.

И аз си мисля, че почти съм скърпен,
а винаги остава още малко...
Парче от нея в себе си придърпвам –
нощта е на надеждата весталка.