автор: arkoudaki

Пак съм малко момиче
лице на стъклото лепя,
през снежни дантели надничам
във сняг е осъмнал деня.
Пробужда се призракът бял,
със тежки доспехи
облича дървета, стобори,
покривите - островърхи гиганти
примамват ме да изляза на двора.
С шейната напред - без път и компас,
пързалка проправям, ах, смях до захлас,
човекът със морков и въглен - очи
отсреща ми маха с ръцете метли...
Приказка бяла днес ме прегърна
детството мое отново се върна...