Ех, как ми се иска точно в тоя миг да седя и да запомням миризмата на следобедно напечен от червено-среднотоплото есенно слънце плочник пред къщи, дискретно гарнирана с отронени мили усмивки и тук-таме боцната целувка. Е, да, ама – НАЙН – както се казва на чист български. Пльоснала съм се на пода, дори не и на килима, тръшкам се, проклинайки снощи и днес. И по-точно – Фейсбук, Скайп и всички подобни, които сближават, но и отдалечават хората.
Те ме накараха да бъда малко по-немислеща от обичайното и да плюна срещу вятъра... И то каква плюнка... Размаза се по цялата ми, очакваща хубавини, физиономия. Знам, че не разбирате... Нищо де! Сега ще коригираме.
Беше започнало преди... Преди да разбера, преди дори да се усетя и да си дам сметка, че зверски се пристрастявам към загадъчен пич, който никога не бях, а и до момента не съм, виждала. Практически си беше... непознат. Знаех го само от снимките, които ми пращаше, от писаниците, с които ме настройваше – къде романтично, къде -... практично. И, да не пропусна, от войс-чатовете... Имаше невероятно красив глас – плътен, но не басово тежък, нежен, но и категоричен, спокоен, но и напрягащ... С една дума – побърка ме. И по-скоро аз си се самофилмирах, защото имам визуализиращо въображение, което отпраща всичко в реалността. Та... През деня си мислех за Него, а той за мен. Винаги беше „ОН” в чат-програмите и ме чакаше. Засипваше ме с хиляди съобщения, емотикони на прегръдки, целувки, мили думи, цветя, питиета... Нощем... Хм... Или чатех с Него, или мислех за Него или... Го сънувах. Усещах как прекалявам, представям си все нови и нови епизоди от този филм – нереални, случващи се в измислените ми светове! Същевременно осъзнавах, че имам най-сериозната връзка в живота си без да имам реална връзка с материален човек.
Срещахме се всеки ден в Нета, говорехме си, докато пиехме сутрешното кафе, по време на обедната бира, после – щом си сипехме вечерната чашка... Всеки каквато там пие... Ей, колко течности преляхме докато траеше този етап! Това с пиенето и срещите „на чашка” продължи около месец... Скука! Омръзна ни. Нещата трябваше да мръднат нанякъде. Да има развитие...
Веднъж Той ме попита:
- Какво ти се прави сега? Практично помисли...
Стиснах устни... Бяха сухи.
- Може би един коктейл...? Нещо свежо.. Със сок от...м-м-м, лимон?
- Добре! – каза той и в същия миг някой звънна на вратата.
Отворих. Пред мен стоеше млад барман с количка, отрупана с бутилки и плодове! Зяпнах и бездумна се отместих, за да влезе.
- Какво да бъде, най-прекрасна госпожице? – усмихна се момчето.
- Ами... Да има... лайм, ром, нещо студено и нещо... зелено? Има ли такъв коктейл?
- Това си е класика! Мохитото ви, прекрасна. От Господина! – и ми подаде чаша, каквато бях виждала само в менютата на добрите барове.
В транс се запътих към „комуникатора” с „господина”. Той вече ме чакаше там, за да ми каже „Наздраве” с неговото Мохито.
Занизаха се дните, седмиците... Е, само една де. Но „рилейшъншипът” ни имаше нужда от нов тласък. Ама накъде? Един ден му предложих видео-чат. Прие. Но само той ме виждаше. Хареса ми! Имаше нещо... което подхрани моя ексхибиционизъм. Гледаше ме и ми казваше какво да правя, какво си мисли докато го правя, какво... прави самия той. Беше много извратено за мен... Сексът разви връзката ни. Той все така присъстваше само с гласа си, а аз – с всичкото си АЗ.
Беше добър! Караше ме да правя неща, които не съм подозирала, че изобщо някой може да прави за друг... Е, можех ги! Защото мъжът от другата страна ми показваше всеки миг какво мога. Разтварях потенциала си... за каквото се сетите. Подробности ли? Хм-м-м, добре! Но ще е нещо по-семпло.
....
V: Особена си днес... Без бельо... Носиш любимата ми блуза, която не скрива колко си възбудена... Нали?
АЗ: Да...
V: Ще ми разкажеш ли защо?... Или би било прекалено лесно? Да се сетя сам, искаш ли?
АЗ: (смея се)
V: ОК... Да видим... Прибрала си се преди малко от онази среща, която чакаше отдавна, нали?
АЗ: Коя?
V: С твоя шеф... М?
АЗ: Да... И?
V: Получила си повишението... (чувах го как се смее доволно) Разбрах, защото виждам сянката на висока чаша до дясната ти ръка... Мерло? Празнуваш, прав ли съм? И сега искаш да ме възнаградиш, защото си направила точно каквото ти казах...
АЗ: Да, така е. И как да те възнаградя...? Какво ще поискаш? Да се съблека?
V: Не! Не е нужно. Искам да ми покажеш как се държа с него... (драматична пауза) Не че не желая да те видя гола... Но, сега искам да знам каква си с другите. Покажи ми...
...
Нещата си вървяха. Искахме да прекарваме все повече време заедно... в Мрежата. „Оф-ф-ф, какво ли да сготвя днес...?” – заразсъждавах веднъж, защото битовизмите са си... Живия живот.
„И аз си мислех за същото.” - отговори Той.
„Искаш ли да ти сготвя нещо?” – предложих зарадвана, че съм привлякла вниманието му към нещо реално.
„Да, каквото най-много обичаш!... И ще изпратя човек да го вземе.”
Това ме отчая, защото вече все по-често си мислех за ИСТИНСКА среща. Вечеря.. Нещо.. Но, нищо!
„Добре – започвам. Искаш ли да готвим заедно? Слагам камерата тук, на плота, и ти ще ме виждаш.”
Пиле, лимон, къри, зехтин... Смеехме се, обсъждахме, споделяхме си кулинарни трикове. Беше много, ама много забавно. Усещах го, че присъства до мен, беше с мен. Пусна ми музика, погали ме... Виртуално - с глас. Когато приключих на вратата се позвъни. Беше момче с шапка с логото на някаква фирма за доставки. Подаде ми странен пакет и каза:
- Трябва да взема нещо за Него.
Аз се окопитих и набързо наринах от пилешкото в най-представителната си купа. Увих я с фолио и подадох топлото вечерно послание със запъване:
- ... И предайте моите ...М-м-м... целувки заедно с този пакет.
- Непременно! – каза момчето и тръгна.
Не се върнах при камерата и компютъра. Исках да получи доставката и тогава да говорим. Чоплеше ме дали ще хареса моето ястие... Исках да е във възторг! Мотаех се от стая в стая. Е, от коридора – в банята, после пак и... Пуснах душа... Спрях го. Измих мивката. Разрових купа с прането, за да отделя цветното от бялото. Тогава чух, че ме вика. Изтичах пред лаптопа. Смееше се! Беше супер радостен!
- Милата ми женичка! – каза – Това е най-удивителната вечеря в живота ми. А ти опита ли моята?
Чак тогава си спомних, че куриера ми беше дал някакъв пакет. Разопаковах го. Вътре имаше салата! Любимата ми! Каквато мога да ям винаги, дори за десерт.
Бяхме доволни. Говорехме, смеехме се, хапвахме, слушахме музика, обсъдихме кой с какъв проект е натоварен в работата. После правихме секс... Най-страхотния на света! Ако искате ми вярвайте, но може да има такова нещо – секс между глас и човек.. И да е неповторимо. После неусетно стана дума за семейство, деца... Искахме да имаме свои... „Как ли ще стане, като не се срещаме... Дори не се виждаме. Никога.” – помислих си, но натиках тази мисъл в най-долното чекмедже на депресарските си хрумвания.
На следващия ден той изчезна. Беше необичайно, но имах толкова работа, че не отчетох факта – нямах „Добро утро!” на десктопа от него, нито чаша кафе в кафенето до нас, където той минаваше и поръчваше и за двама ни. Тичах през деня по задачи и... Нещо ми липсваше. Вечерта си дадох сметка, че това беше Той – най-съществената част от денонощието ми.
На следващия ден беше същото, но аз бях напрегната и го търсех през пет минути.
После истерясах!
После се отчаях.
После... Разбрах, че цикъла ми закъснява с две седмици. „Нормално! – помислих – С този стрес!”
После си купих тест...
- Баси! Баси! Уат дъ фак! - гледах като идиот двете черти на теста, които ми се блещеха многозначително - ПОЛОЖИТЕЛЕН!!! – Няма начин просто!... Фак! Фак!... – и в миг си спомних съня... И сребърния дъжд.. И Него... Но сега го нямаше. Видях некролога на стената му във Фейсбук. Датата на смъртта беше... преди нашата вечеря. Сега двете черти на обещаващия ми бебе тест изглеждаха още по-нелепи...