автор: tomatroev

Имал съм случаи да сънувам стихотворения, но се е случвало да сънувам и цял роман...
Странно нещо е нашето подсъзнание!
Писателят пише съзнателно и планомерно, влагайки всичко от себе си: талант, колкото има, много от времето си, понякога работи по осем часа на ден, впряга цялото си въображение и така може да продължи година, две или три, докато завърши роман си...
А подсъзнанието прави всичко това мигновено или,/ колко? /, половин, един час, колкото трае сънят.
Романът, който сънувам е прекрасен, сякаш гледам филм, действието преминава през най-различни, странни ситуации, но не само виждам, а и преживявам различни чувства насън, плача или се смея с героите на този невероятен роман, дори, все още в съня си! се хващам, че завиждам на автора и това е май моментът, в който РАЗБИРАМ, че сънувам, хващам се, че сънувам и вече съзнателно си казвам, това няма да го забравя... А на сутринта в съзнанието ми няма и помен от този роман и от преживените емоции, всичко се е изпарило... Нали хората казват: "От сън спомен няма!"
Сякаш подсъзнанието ни е някакво дълбоко, тъмно, тайнствено море и от неговите глъбини изплува, незнайно как създаден, но цялостен и завършен, най-удивителният роман, който някога съм чел.
Един, който пак така сънувах, беше наистина ненадминат!
Спомням си, че бе с много заплетена фабула, с изненадващи сюжетни ходове... и пак така в съня ми, в подсъзнанието ми, най-отгоре се появява малка светла СЪЗНАТЕЛНА точица и аз, вече разбрал, че сънувам, пак така завиждам на автора на този роман, и си казвам: "Ех, защо не беше мой, защо аз не съм го написал!..." а после, изведнъж, тази точица се увеличава, става удивителна, продължавам да сънувам романа, действието продължава да тече като на филм, но изведнъж разбирам, ОСЪЗНАВАМ и си казвам: "По дяволите, ами че аз сънувам, този роман не е на друг, той е МОЙ!"
Господи, какво облекчение, каква радост изпитвам в съня си! "Разбира се, че е мой - казвам си. - и този път няма да се оставя, да ми се измъкне!"
Съзнанието ми е вече малка лодка сред огромното тъмно море на подсъзнанието, досущ като малката лодка на старецът Сантяго, който хваща огромната риба марлин, и аз, също като него, здраво привързвам към тази лодка моята Голяма риба, моят скъпоценен улов, моят най-нов, удивителен, гениален роман, който подсъзнанието ми е сътворило / какъв само подарък! / - и започвам бавно, внимателно да излизам, да го измъквам към брега...
Ех, само да успея да го докарам до брега, цял, завършен, да седна и докато още е в паметта ми, да седна и да го запиша, само това искам, нищо друго!
И си мисля, че този път наистина ще успея. Все още сънувам, сънят ми е цветен, пълен, жив, очарованието му е запазено, сюжетът всичко си е непокътнато - и в същото време разбирам, знам, че съм и наполовина буден.
Но странно, става същото както го е описал Хемингуей: и колкото повече се събуждам, толкова повече моята Голяма риба сякаш се стопява и в тъмното море на подсъзнанието има сякаш същите акули, както и в океана, не ги виждам, но виждам как НЕЩО отхапва огромни хапки от моя улов и моят роман, до преди секунди цял, изведнъж започва да се разпада...
Никога не успях да докарам улова си до брега.
Веднъж дори, все още сънен, в някакво полубудно състояние, станах и трескаво започнах да записвам / винаги, като лягам, слагам до възглавницата си тетрадка и химикал, за всеки случай! / : "Мамка ти, този път те пипнах!"
Записал съм съня си, а после, успокоен пак съм заспал. На сутринта се събудих и първата ми работа беше да видя какво съм написал: някакви, думи, някакви имена, само толкова, нещо безформено и безсмислено, дори не и скелета на Голяма риба, както е в книгата на Хемингуей.