автор: Zilzak

Падат капките в танца безумен,
падат, отмерват писъци остри, брътвежи греховни.
Лепне тъмата, като плът загнила,
чезне красотата, сякаш зората не идва

Стоя до прозореца и сякаш умирам,
сякаш се губя в лабиринта от страх.
Къде остана човешкото в мене,
къде се погубих тъй чистия зов?

А вън вали, обезумели клони
сякаш късат всичко във мене.
Стари, мръсни платна на кораб пиратски,
това, това е във мене.

Изгубих нейде всичко чисто що мечтите градеше във мене,
потъпках макове алени, посякох крехки филизи.
Тревите есенни във огън обгърнах,
в кръв облях ръцете си, кръв от птиците отлитащи.

Изверг, жалък потомък на рода човешки,
позор за началото божие.
Това, това съм аз, такъв ще изгния на веки,
кога усетя на майката земя последния зов.

Във мене всичко поквари горещата плът,
тъй неутолимата страст.
Проклет да бъда от всеки, страдание вечно
аз заслужавам, всеки ден да умирам
и отново да се възраждам.

Да превивам тяло в агония змийска,
вряла стомана по мен да се излива.
Очи ми само в кръвта ми да се давят,
ръце раздрана плът да събират.

Покой да намеря, кога червей трупа ми прояждат,
красота да видя, кога над мене мраморна плоча се изправи.
Топлина да сетя от свещите в божия храм,
едничък подарък, кръста господен.

Галин Господинов