автор: albicia

Само стръмни сокаци на моя дом стигат вратата,
а пък аз ден и нощ я държа все така, незаключена:
Знам, че, който е стигнал до тук, се нарича приятел,
затова и не вързах на двора си гладни, зли кучета.

Не поисках под моите стъпки да никне лъжа
и грижливо плевих двете пъстри лехи нацъфтели.
И защото за себе си знам точно колко тежа,
не допуснах влечуги под стълбите каменни бели.

Тънкогласо щурче ми изплете завеса. Мълчах,
а, напъпили в устните, думите ставаха рани –
търпеливо нанизвах ги кръпка до кръпка. От тях
дрезгавее стихът, като стара църковна камбана,

но звучи нависоко! И с право съня ми краде.
От размаха на щъркела вдига се в утрото рàнен.
И дори да отлита за дълго, не питам „Къде?” –
на комина ми свил е гнездото си – тук да остане!