автор: _katerina_

Бурята бушуваше с цялата си мощ. Мрак притискаше моряците, като че ли им отнемаше и последната глътка въздух. Силният вятър се блъскаше в лицата им, а те всячески се опитваха да спасят кораба.
Последва нова огромна вълна. След нейното отстъпление тялото на графинята бе изчезнало.
- Давииид – викна Педро, като че да се пребори със свирепия тътен на урагана.
- Еленаааа, изчезнааа .
Капитанът не разбираше какво му казва Педро. По размахващите ръце усещаше, че е нещо много тревожно. Огледа се, търсеше Елена, но погледът му никъде не я откри.
Вече се досещаше какво иска да му каже морякът.
Силен гръм удари носа на кораба, лумна пожар, но за кратко. Моряците успяха да го потушат бързо, с помощта на дъжда, който заваля .
Светкавица разцепи черното небе и за миг освети разбунтувалата се водна шир.
- Видях! Видях! – викна Емануел.
- Какво видя ? – попита капитанът, хвана моряка за раменете и го разтърси.
- Казвай ! Какво видя?
- Нещо се носи сред вълните.
- Какво – тяло, дърво, риба?
- Ннне знам – заекна Емануел , като виждаше колко е напрегнат и разтревожен капитанът.
Давид се втурна да оглежда палубата, кърмата, водите около кораба.
Безумен страх и отчаяние бяха изписани на лицето му, превземаха и душата му .
- Еленааааа – викаше от всички страни на палубата. Но отговор нямаше.
Болка и страдание разкъсваха цялото му същество. Но той беше капитанът на този кораб и моряците имаха нужда от него. Събра сили, извика на помощ андалуското си самообладание и подължи да издава команди, за овладяване на ситуацията.
Бурята започна да утихва. Облаците се събраха на групички, като безброй роти войници и под строй напуснаха хоризонта. Водите на океана също се оттеглиха след дългата битка с невимия враг.
Давид започна оглед на кораба, заедно с Педро и Емануел, да установят пораженията от бурята.
Имаше доста повреди и трябваше да акостират на най–близкия остров, за да поправят "Червената графиня".
Слязоха в капитанската каюта. В момента, в който Давид видя дрехите и принадлежностите на Елена, сякаш остър нож прободе сърцето му.
Емили, нейната прислужница, се беше свила от страх в един ъгъл.
Капитанът извади от голям дъбов сандък няколко карти. Разгъна ги и заедно със своите моряци установи, че най-близкият остров е Островът на орхидеите.
Насочиха се към брега.
Спаха дълбоко и непробудно. Всички бяха изморени от борбата с урагана.
Въпреки болката от загубата на графинята, Давид също бе заспал от изтощение.
Първите слънчеви лъчи вече си играеха с вълните, когато той се събуди.
Отиде първо при готвача, който вече беше приготвил голяма кана силно ароматно кафе. Наля си в една чаша и излезе на палубата.
Гледката беше невероятна – от едната страна бе океанът , облечен в своя син плащ, а от другата - безкрайна зеленина. Множество палми, екзотични дървета и храсти, във всички нюанси на зеленото .
Сякаш зелена дама танцува със своя син кавалер хармоничен танц в тяхната малка вселена. А слънцето им се радваше и ги даряваше с топлите си ласки.
Останалите моряци бяха вече будни.
- Педро, отидете с Емануел и Фернандо да набавите необходимите материали за поправката на кораба. Аз и Габриел ще отидем за продукти и ще поразпитаме дали някой не е намерил тялото на графинята.
Пазарът вече беше оживен. Имаше много сергии отрупани с банани, портокали, ананаси, манго и сочни смокини. Въздухът ухаеше на цветя. Наоколо бяха накацали като чайки по брега много бели къщички с палмови градинки. Погледнеш ли към океана - небето и водата се сливат в безкрайната си лазурност.
Докато обикаляха пазара, капитанът и неговия моряк забелязаха, че хората си шушукат. Тихичко си предават нещо от ухо на ухо. Приближиха се при един продавач на маракуя и го попитаха какво се е случило, защо са развълнувани така хората.
- Вчера един от рибарите е видял делфин да изнася на брега тялото на млада жена. Била много красива. Смятат го за добра поличба.
Давид и Габриел се погледнаха озадачаващо.
- А къде е тази жена сега? Жива ли е? Къде да намерим рибаря?
- Вървете в тази посока – посочи продавачът. В края на улицата попитайте за рибаря Ернесто.
Давид и Габриел се запътиха с бързи стъпки в указаната посока.
Намериха къщата на рибаря и след кратко почукване, на вратата се появи Елена с превръзка на главата .
Давид я прегърна силно, почти задушаващо. Започна да я целува по устните, по бузите, по челото и отново я притисна до себе си. Като че ли искаше да я притисне по-близо до сърцето си.
Плати на рибаря за положените усилия и напуснаха бялата къщичка.
- Как се чувстваш? Добре ли си? Ще можеш ли да вървиш до брега?
- Добре съм – усмихна се графинята. – Бих искала да разгледам острова, но може би утре, ако не възразяваш. Сега имам нужда от баня и чисти дрехи.
Давид гледаше опиянено кестеновите й очи. Погали нежно копринената й коса, докосна устните й и я хвана за ръката.
Прибраха се на кораба. Капитанът придружи Графиня де ла Барка до капитанската каюта.
- Оставям те да си почиваш. Ще изпратя Емануел да ти донесе нещо за хапване, да възстановиш силите си. А утре ще разгледаме острова и ще ми разкажеш как те е спасил делфинът. Вече си легенда на Острова на орхидеите, моя красива дива орхидея.
Давид погали нежно прасковеното лице на Елена. В съзнанието му нахлуха спомени от онази страстна нощ в замъка Аламбра.

(следва продължение)