автор: cappuccino

Тя седеше под голямото дърво. Беше намерил удобно място, където стеблото сякаш само се променяше, за да следва очертанията на гърба й, клоните сами се протягаха, за да пазят сянка на нежното й лице, а листата шумоляха приятно. Понякога носеше книга, понякога скицник. Идваше малко след обед и си тръгваше миг преди залеза.
Тя протегна пръсти и погали набраздената кора на дървото. Взря се в червено оранжевите облаци и въздъхна. Въздишката й накара листата да замлъкнат. Тя се изправи и си тръгна.
Както правеше преди всеки залез.

Тогава дървото се помоли.
"Нека е моя!" - прошепнаха корените на стеблото, стеблото на клоните, клоните на листата, листата на вятъра.
"Нека е моя!" - вятърът отнесе молбата му до облаците, а те я предадоха на слънцето.
"Нека е моя!" - слънцето предаде молбата му на луната, когато се срещнаха пред портите.
"Нека е моя!" - луната коленичи в нозете на боговете, шепнейки им молбата на дървото.
Боговете се замислиха. То беше добро дърво. Даваше сянка на всеки уморен пътник и дом на много птици. През пролетта се окичваше с цвят, а на есен даваше дивите, кисели плодове, които децата обожаваха... То беше добро дърво и заслужаваше награда.
"Нека бъде негова." - казаха боговете и в миг цялата Вселена научи волята им.

Тя дойде и на следващия ден. Както винаги дойде. Днес не носеше нито книга, нито скицник. Но бе по-прекрасна от всякога. По раменете й се спускаше прекрасен червен шал и дървото се зачуди, защо го заболя от това. После си спомни, че залезите, когато тя си отиваше също бяха червени.
Тя приседна. Шепотът на листата я накара да се замисли, ала мислите й бяха без значение. Тя не мечтаеше, не се тревожеше. Просто си спомняше. Скоро заспа.
Дървото протегна клони и погали любимото лице с най-нежните си листа. После бдя над съня й додето тя се събуди и понечи да си тръгне. Залезът почти бе отминал, тя бе закъсняла!
Ала откри, че не може да помръдне. Стъпалата й се бяха превърнали в корени, а краката в стебло, почти до коленете... с кратък ужас усети как кората пълзи нагоре, нагоре към сърцето й. После ужасът отмина. "Ще бъда тук завинаги. Тук, където единствено бях щастлива." Тя се усмихна с последната си усмивка и разпиля косите си. Видя ръцете си, който позеленяваха и пръстите си - по върховете им растяха, малки и крехки, нейните първи листа.

Залезът отмина и стана тъмно.
При следващия залез двама влюбени се целунаха между него и нея.
-Виж, дори дърветата сякаш са се прегърнали. - усмихна се тя.
-Не знам за дърветата, аз предпочитам да прегърна теб - отвърна й той.