автор: nikoi

Листът, все повече амбулаторен
и все по-малко нежен и лиричен,
на който с теб се мъча да говоря
е пълен с безнадежди за обичане.

То моето сега е малко сложно:
как се обича из небитието?
Боде ме диагнозата тревожна с
игла, нашила с процепи сърцето.

И мисля да заспивам под упойка
от спомени, сълзящи от взаимност.
Едва ли няма да се чувства болка:
животът ми е НЕанестезиращ.

Напук на прагматичната вселена
боля по теб и никога не спирам.
И чакам, интензивно отделена
Лечителят да ме реанимира.