автор: khanas

Това са откъси от книгата ми "Радомирско и Великите войни", в които се разказва за участието на 26-ти пехотен Пернишки полк в Балканската война 1912 г.
Приятно четене!
Българи, помнете бащите си!
На 17-ти септември 1912 г. в щаба на 26-ти полк в Радомир се получава шифрована телеграма № 1501 от началника на 7-ма Рилска дивизионна област, с която е заповядана обща мобилизация. В 17.30 ч. полкът в мирновременния си състав е строен и командирът полковник Зафиров обявява пред всички заповедта. В този ден в радомирските казарми има 34 офицери и 674 долни чинове. На 18-ти септември – 40 офицери и 1800 долни чинове, на 19-ти – 60/4995, на 20-ти – 65/5570, на 22-ри – 65/6680. В същия ден частите са попълнени по щата за военно време. В 15 ч. 26-ти и 49-ти полк са построени на сборния пункт и се прави преглед на снаряжението им. На 23 септември 26-ти полк тръгва на поход към с. Чокльово (дн. Байкалско) и Кюстендил, където пристига на 24 септември в 16 ч. Към този момент той е в състав от 65 офицери и чиновници и 4628 долни чинове.
Атила Спасов Зафиров е роден през 1858 г. Произхожда от виден възрожденски род. Завършва Пловдивското класно училище и участва в Руско-турската война като доброволец. След Освобождението постъпва във Военното училище. По време на Сръбско-българската война командва Комщицкия отряд. Поради участието си в преврата срещу Батенберг (1886 година) емигрира в Русия. През 1898 г. се завръща в България и служи в 22-ри пехотен Тракийски полк и 9-ти пехотен Пловдивски полк. От 1904 година е подполковник, а през 1910 г. е повишен в чин полковник. В Балканските войни 1912-1913 г. командва 26-ти пехотен Пернишки полк, награден е с орден „За храброст”. След това е военен комендант на българските части, разположени в гр. Ксанти, Западна Тракия. Коста Николов, директор на гимназията в града, го описва по следния начин:
„Корав българин, учтив, справедлив към всички. Той правеше чест на българското офицерство, на българската държава и народа. Когато слизаше в чаршията, турците отдалеч му ставаха на крака.”
През Първата световна война Атила Зафиров командва Трета бригада на Първа пехотна Софийска дивизия и се отличава в боевете срещу румънската Девета дивизия при село Сарсанлар, по-късно преименувано на негово име - Зафирово. Умира на 29-ти януари 1922 г. като генерал-майор.

Времето до 5-ти октомври полкът прекарва в Кюстендил. В този ден полк. Зафиров приветства личния състав по следния начин:

„5 Октомврий 1912 год. Щаб бивак

ДРАГИ ОФИЦЕРИ И ВОЙНИЦИ

Днес, когато ЦАРЯТ и Отечеството Ни викат да изпълним най-свещения дълг – чрез оръжие да осигурим мира и занесем свобода на НАШИТЕ братя оттатък Рила и Родопите – измъчвани с векове от тиранина турчин, и снемем оковите на срамното опекунство, под което са се намирали ТЕ до днес, длъжен съм като Ваш пръв началник в полка да засвидетелствам великолепните качества на НАШИЯ Български войник, роден от хилядите герои на Шипка и Шейново и да се надяваме, че с всичка сила, енергия и най-голямо старание ще изпълним възложените ни длъжности и всякога отивайки напред и сражавайки се храбро, ще оставим славни спомени, добър живот и традиции на потомството, в паметта на което НИЕ ще бъдем всякога живи образи на смели борци и истински Българи, които за великата идея – ОБЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, сме обещали най-скъпото на тоя свят – ЖИВОТА СИ.
На бойното поле, ЮНАЦИ, не се умира – там, който падне в бой за свобода, Той не умира. Бъдете смели, сражавайте се храбро, търпете несгодите и лишенията, и когато победоносно влезем в МАКЕДОНИЯ, там ще бъдем окичени с ЛАВРИ и най-грижливо гледани от НАШИТЕ братя, които сега ни чакат с протегнати ръце.
За свой дълг считам да предупредя всички чинове, когато влезем в Македония, нека се покажем достойни и честни войници – пазете честта и живота на населението, било то турско или Българско. Отнасяйте се внимателно и бащински към ранените и пленените. Убийството на бойното поле не е престъпно, а свято дело, но убийството на обезоръжен противник и мирно население е престъпление и то се наказва от БОГ и Законите.
Трябва да се покажем достойни борци и че в тая страна НИЕ носим не варварски разврат, а свобода и прогрес.
Като Ви поздравявам, ДРАГИ ОФИЦЕРИ И ВОЙНИЦИ, пожелавам Ви добър час и СЛАВНИ бойни отличия на бойното поле.
ДА ЖИВЕЕ НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯТ, ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ – „УРА”.

КОМАНДИР НА ПОЛКА

ПОЛКОВНИК ЗАФИРОВ”

На 5-ти октомври 1-ва и 2-ра дружина се отправят за Недялкова гращица, а 3-та и 4-та с картечната рота и придадената артилерия минават границата при връх Сива кобила. На 7-ми октомври те са в с. Косевица, а на 9-ти заемат позиция на връх Повиен. Тук се получава съобщение за приближаващ неприятел в състав 3-4 табора и една батарея.
Местността на Повиен представлява един общ масив, образуван от южните и източни склонове на Осогово с няколко отделни върхове и хребети, които се спускат стръмно на изток към р. Каменица и р. Брегалница и постепенно на юг към село Оризари и гр. Кочани. Този масив е обиколен от изток от Брегалница и Каменица, а на запад – от р. Витоша, като на юг от Оризари горните реки се събират в едно. Самият връх Повиен е малка височина, която на изток се спуска стръмно към р. Каменица, а от всички други страни – на запад Главовица планина, от север връх Близница, на юг масива Пресека – все командни височини, е като повит от тях и вероятно от там носи името Повиен.
На 10-ти октомври става ясно, че от Оризари идват 3 табора пехота, конен ескадрон и планинска батарея, която се разполага на връх Црънковец, а пехотата – на връх Голямчево. Нашите заемат позиция на Пресека, като 3-та дружина е на левия фланг, 4-та на десния, а батареята – на седловината между тях. Първите пушки пропукват в 16.50 ч. Започва сражение, в което е тежко ранен командирът на 9-та рота кап. Василиев. Той издъхва на 11-ти октомври в 10 ч. Нашата пехота и батареята са подложени на особено силен обстрел от турската батарея, находяща се на връх Црънковец. По мръкнало боят затихва. Полковник Зафиров вика при себе си дружинните командири, но към 19.30 ч. се дочуват пушечни изстрели, залпов огън и викове „Ура!” и „Аллах!”. Оказва се, че командирът на 3-та дружина подп. Банов по своя инициатива атакува на нож връх Црънковец с 9-та и 11-та рота, завладява върха и взема в плен две турски оръдия. След 10 минути турците контраатакуват, но са отблъснати на нож. Подп. Банов е леко ранен във врата и оставя командването на кап. Цончев със думите: „Да не се отстъпва Црънковец, докато има жив човек!”. На двете ни роти са изпратени подкрепления, а към 21 ч. турците предприемат нова контраатака и отново са отблъснати, но остават само на 40-50 крачки от окопите.
През нощта на върха ние имаме 4 роти и картечен взвод със заповед на всяка цена да се задържи позицията. По южните склонове на Пресека са разположени три роти и половина, картечен взвод и батарея, а на левия и десния фланг – по един взвод. На 7-8 км. западно от Пресека се виждат големи огньове. Нашите командири мислят, че това са сръбски части, но впоследствие се оказва, че там е имало 5-6 турски табора. Престрелката продължава през цялата нощ и на следващия ден, и положението се задържа с големи усилия до 15 ч., когато пристигат 1-ва дружина и 9-та планинска батарея. Батареята е изкарана на височината северно от Црънковец, а нашите роти започват настъпление. Турците не дочакват удара на нож и се пръсват по западните склонове на Голямчево към Оризари. В 22.30 ч. полкът вече е в гр. Кочани. Резултатите от тази битка са следните:
Капитан Василиев – тежко ранен и починал. Запасен подпоручик Константин Котев – убит. 32-ма убити войници, четирима тежко ранени и починали, ранени – 97. Турците дават 60 убити. Като трофеи са взети 2 оръдия, 6 катъра, маузерови пушки, снаряди. Това всъщност е и най-голямото и кръвопролитно сражение на полка по време на Балканската война.
Времето от 12 до 15 октомври е прекарано в гр. Кочани. Следващия ден 1-ва и 2-ра дружина са изпратени към Щип. На 19-ти октомври полкът вече напредва с усилен марш към гр. Струмица, където пристига на 22-ри. На 25-ти октомври войниците поемат за Дойран, на 27-ми – към Кукуш, а на 28-ми в 3 ч. тръгват за Солун. Този последният поход е най-мъчителен, защото няколко реки са излезли от коритата си, пътят е кален, а войниците – гладни, мокри и съвсем изнурени. Мнозина от тях изостават назад. В самия Солун пък се появяват проблеми с разквартируването: „Много войници не можаха да се приберат при своите части и се прибраха в която къща ги поканваха, за което солунци се оказаха доста щедри.” На 5-ти ноември полкът получава военна плячка от Кукуш – ризи, гащи, чорапи, торби и др., които са раздадени на дружините и командирите, така щото нашите продължават войната с турски гащи.

При всичките си грозни поражения и като българите са на километри от Цариград, османците предлагат примирие. Цар Фердинанд не го приема и заповядва атака на Чаталджа, която не е успешна. Така на 20 ноември примирие все пак е сключено и започват преговори. Междувременно 26-ти полк заминава с параходи за Деде Агач, където пристига в 14 ч. на 15-ти ноември в състав от три дружини. Четвъртата остава в Солун заради развален параход. До 18-ти ноември полкът е разтоварен и поема на поход към Димотика. На 25-ти той влиза в арнаутско християнско село, където е тържествено посрещнат със свещеници и хоругви и с молебен в черквата. Случва се и нещо още по-приятно: „Понеже селото се слави със своето хубаво вино, войниците бидоха напоени до насита.”. На 26-ти ноември полкът е в Баба Ески, където остава до 6-ти декември. В града се появява случай на холера, което принуждава военните лекари и санитарите да вземат мерки, за да има чиста вода за пиене. На 6-ти декември полковият свещеник Балабанчев служи в гръцката църква заедно с гръцкия свещеник „литургия по славянски и молебен за руския цар”. До последните дни на януари 1913 г. полкът маневрира в същия район, като изпълнява различни задачи, поставени от командването на бригадата и на новосъздадената 4-та армия, в която са включени 2-ра Тракийска и 7-ма Рилска дивизия. На 15-ти декември пристига и четвъртата дружина, останала в Солун. През януари в Цариград е извършен преврат, мирните преговори са провалени и войната продължава. Турците планират десант на Галиполския полуостров, съчетан с атака от Чаталджа и излаз на обсадените войски в Одрин. На 25 и 26 януари те предприемат настъпление при Булаир и десант при Шаркьой. Срещу тях са силите на 4-та армия. Главните удари поемат 13-ти Рилски полк и Македоно-Одринското опълчение, а 26-ти Пернишки полк, като стратегически резерв, е изпратен в оперативния район на Шаркьой. Турците понасят големи загуби и са отбити. Рилци ги набучват на щиковете си с думите: „Нечеш да подпишеш миро, а?”. По фронта настъпва затишие. Полковете, включително и 26-ти, изпълняват охранителни задачи. От време на време се явяват неприятелски патрули и разреди. Заповедта е да се открива огън срещу тях само ако се приближат на 400-600 крачки. В периода 17-20 февруари, по типично български модел, зимата изненадва полка ни, който дава около 200 души измръзнали: „Виелици грозни, палатки няма, землянки слаби. Не се предполагаше, че след толкова хубави дни по-рано... ще захване такъв студ.”. Но не само времето е проблем за командирите. Бидейки обречени на относително бездействие, сред бойците се проявява онова правило, познато на всички мъже, минали през казармата: останат ли без работа, започват да си мислят за глупости. Уморени вече от войната, хората търсят начин да се откъснат поне за малко от нея: „Тиловите лечебници дават безпроблемно отпуска на всички болни офицери и войници, вследствие на което мнозина от останалите негодуват, а някои ясно казват: „Веднъж ме изпратете до болницата, та после – лесно.”. Намерен е и друг изход от скуката на военното ежедневие: „Надвечер се донесоха в лазарета двама войници от полка, пияни до забрава и отслабване на пулса от ракия.”. Всъщност още по време на Булаирския бой командирът на бригадата полк. Митов забелязва някои недобри неща:
„В боя при Булаир на 26-ти януари можах да констатирам с прискърбие, че някои войници, ако и твърде малцина, забравиха клетвата си и войнишкото си достойнство и под предлог, че изнасят ранените си другари, напускаха бойното поле. Неколцина пък се преструваха на болни и без да са ранени се връщаха назад, като разправяха небивалици. Видях един не тежко ранен войник на крака, с когото се връщаха трима здрави; двама го водеха, като го поддържаха за пояса, раненият се държеше за раменете им и ходеше, а третия носеше раницата и пушката на ранения.
Уверен съм, че Г-да офицерите, подофицерите, а и самите войници за в бъдеще няма да допуснат подобно нещо, че ще пръскат мозъка на всеки страхливец, който здрав и читав напусне бойната линия под предлог да изнася ранения си другар и при първо подканяне да отиде на мястото си не изпълни заповедта [...] Да се обясни на малодушните, че от неприятеля рядко се умира, а ако се умира, то с чест, чиста съвест и с чувство на изпълнен свято дълг, като праведници, а тия, които без заповед показват неприятелю гръб, неминуемо погиват и от неприятелския, и от нашия огън, умират с позорна смърт...”
Всички тези неуредици и неблагополучия остават на заден план при новината за превземането на Одринската крепост от 2-ра армия. Слаби са думите и е безсилно перото да опише подвига на нашите войници, съкрушили за три дни крепостта, която в Европа смятат за непревземаема. В Дневника за военните действия на Щаба на 26-ти полк великата победа е отразена по следния начин: „На 13 март идваха известията едно след друго за превземането на форт след форт при Одрин; след пладне – в 4 ч. Началника на дивизията заповяда да се построят всички части [...] за да ги поздрави с падането на Одрин [...] В 4 ч. и 30 мин. Началника на дивизията поздрави войниците с победата.”
След като е бита при Булаир и Шаркьой и след превземането на Одрин, империята вече няма друг изход, освен да се върне на масата на преговорите. На 17-ти май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор, според който султанът отстъпва всички земи западно от линията Мидия – Енос и прилежащите острови. По това време 26-ти полк се занимава със строева подготовка и с, така да се каже, културни мероприятия: На 4-ти май 4-та дружина отива „на разходка” в Шаркьой, а на 10-ти май например ротите били отведени „на баня в морето”. На 13-ти май след вечеря войниците се събират по групи на песни и хора с гайди и тъпани. Мъчениците! Радват се и празнуват, че войната е свършила, а не знаят, че само след два месеца половината от тях вече няма да са живи!