автор: melanholika

За всичко е виновен разказвача,
облечена в риза от коприва,
не мога да очаквам хубав край,
обувки от кристал не ми отиват.
Смени реката много цветове,
бе най-дълбока чернатa вода.
Годежният ми пръстен падна там
и два орела с ъс катранени пера,
жениха ми (преди да го обикна)
отнесоха на долната земя.
Навярно бе избодена зеница,
луната, във онази нощ когато,
най-малкият от братята обрули
в градината ми всички ябълки от злато.
Докато сто години съм сънувала
как цвилят под прозорците коне,
измрели всички змейове в очакване,
да дойдат не герои, а мъже.
Омръзна ми от приказни персони
с претенции за царство и за...мен.
Във кулата е тихо и спокойно,
косите си отрязах онзи ден.