автор: boliarkabg

Умореният конник дръпна юздата, конят изпръхтя и заби копита в земята. Бавно се извърна вестоносецът и острият му взор забоде крепостта. Червен призрачно се открояваше върху светлеещия изгрев. Боже! Колко път до тука от царстващият град. Търнов остана далече назад.
Когато началникът на вестоносците съобщи, че царят праща бърза вест за червенската крепост, той пръв излезе напред и пожела да тръгне. Пред очите му все още стоеше видението от предишното пътуване - болярката на Червен. Когато я зърна в двора на болярската къща, очите и сърцето му завинаги останаха там. Знаеше, че той е само вестоносец, че тя е звездата в небето, а той калта на земята. Калта завинаги може да остане с взор в небето. Черните й като въглен очи още грееха сърцето му, снагата й, малка и изящна като съдовете на златарите, изковани за благовония, изгаряше сънищата му. Диадемата на главата й огряваше мраморното чело, наушниците покриваха малки розови раковини. Устата й, коралово чревена и леко нацупена зовеше твърдите му воински устни. Крепостта и тогава беше сурова и сигурна. Портите високи, намръщени и тогава се изпречиха пред него. Вестоносецът, свикнал на тежките търновски порти за кой ли път изпита страховитата мощ на червенската крепост. Завърза коня си в подножието на главната порта и уморено запристъпя към болярската къща на върха , до митрополитската черква. Бавно и глухо отекваха стъпките му по сънените калдъръми. Не очакваше, че има жива душа събудила се в това ранно и спокойно утро. Тогава я съзря през портите на болярския дом. Бавно вървеше тя по калдъръма и говореше тихо на пауните, които важно крачеха до нея. Гласът й беше омаен .. беше нежна и мила. Славеи пееха наоколо в ранната тишина. Вестоносецът не знаеше сънува ли? Много царкини и болярки виждаше той в стария Търновград, не беше петимен за женска хубост, но тази болярка...тя огря уморената му нощ, изгря с първите слънчеви лъчи над червенската крепост и остана да грее над земните му дни.

Ето, сега пак идваше с бърза вест от царя за болярина. Сам пожела уморителния път до тук, за да зърне отново обичната болярка.

Лъчите на слънцето вече играеха на хоризонта и той заизкачва стръмния път към главната порта. В ранната утрин отчетливо се чуваше скриптенето на ведрата, които изкарваха вода към крепостта от дълбоките покрити кладенци в основите, до реката. Водата й тътнеше приглушено и се блъскаше в скалите наоколо, разляла се след последните дъждове. Тук-таме се чуваха подранилите железари в квартала на занаятчиите. Градът се събуждаше, завърташе колелото на своя живот. Червен беше важна отбранителна крепост на царството и знаеше своята цена.

Вестоносецът завърза юздите на коня пред стената, каза паролата на крепостаната охрана и бавно закрачи към болярския дом. Сърцето му беше спряло в гърлото и почти забрави каква вест носи за болярина. Мисълта му беше само за нея - болярската съпруга.

Дворът на болярина пустееше. Само телохранителите крачеха отмерено по алеите. От храма на митрополита се носеха песнопения и мирис на тамян. Въведоха вестоносеца в трема и той зачака да събудят болярина. Страшната вест запари в ръцете му и той забрави за болярката, за сърцето си, за изгрева. Трябваше да извести болярина за врага, който идеше към крепостта, към царството. Да му каже, че царят в Търнов за кой ли път разчита на яките стени на страховитата си крепост Червен, на нейните скали, на буйните и дълбоки води на реката, на верните войни.

До ушите му отнякъде като песен, като ромол на ручейче, като нежен звън от камбани долетя милият глас. Полека се надигна царският вестоносец и доближи до открехнатия прозорец. По калдъръма долу вървеше красивата болярка и мило говореше на птиците около себе си. Изгряващите слънчеви лъчи закачливо се вплитаха в косите й, вятърът галеше нежните воали на дрехата й и вестоносецът забрави за страшното, което приближаваше неудържимо от север. За него светът беше в образа, който грееше в неговото сърцето и в крепостта на болярина.

Много векове отброиха скалите и реката. Крепостта замря, разрушиха я, покри се с дървета, пръст и забрава. Само страховитите води на реката, мракът, покрил кладенците на крепостта и оцелелите камъни от старите зидове все още в потайни доби на тъмните нощи нашепват приказната легенда за славната крепост, за миналото българско, за българската държава, за царе и боляри, и за оня никому неизвестен вестоносец, чието сърце копнееело за красивата болярка.

Милка Маркова