автор: Annna

Беше обикновена катастрофа – автомобилна. С тотални щети на вещите, с жертви... Както си му е реда. И уж всичко беше обикновено, а нещата НЕ се случиха като на кино – видеото не вървеше на забавен каданс, сблъсъкът не приближаваше бавно, а мозъкът, перфектният му мозък, не реагира изобщо... Пълни тъпотии показват във филмите! Всичко е само миг! Тряс - помита те и... Някой дърпа тапата на живота – звуци, светлина, усещания – всичко изтича в канала...
Някой е сгрешил!... И идва мракът. Не, не за очите. Друго е... Нещата ти започват да се случват в този мрак! Животът ти потича там – празен и безвъздушен.

За да продължа напред, трябваше да открия нещо познато в полепналия мрак. И тръгнах след пеперудата. Срещнах го – висок, чаровен, много умен, талантлив и арогантен. Беше на работен обяд - обсъждахме общ творчески проект. Той си знаеше цената, но ми се пусна с репликата:
- Работил съм за много и за малко пари – ти ще кажеш как ще е сега! – погледна ме подкосяващо и прецених за части от секундата – дори да се чукаме, този нямаше да ми излезе по-евтино... Трудно щеше да върви бизнеса. Но, иначе беше хубаво! Лесно е когато си с професионалист! Във всяко отношение. Той беше на „ти” с изкуството си и с... вагините. Машина за задоволяване на очите, ръцете, обонянието, кожата, вътре... Но не можеше да се протегне до сърцето. Нещо му беше късо... Разбрах го почти веднага, но не можех да си тръгна, защото открих, че имам сърце и го използвах – за него. А той беше единственото познато нещо в мрака – перфектно тяло, което имах на разположение... Докато един ден пеперудата не размаха криле и... отлетя.

Търсих я дълго! Едва я открих, защото беше кацнала на място, което подминавах много пъти. Нямаше как да се досетя, че лудата ми пеперуда ще се лепне върху облото, свежо и сочно рамо на момиче. Красиво рамо. Секундата, в която намерих летящата водачка, разбрах, че имам нужда от мекотата на това рамо, от неговата нежна любов - към мен. То беше з тук заради мен! Искаше да слагам ръката си върху него, устните, езика, да го докосвам... Говорех му много часове, защото за разлика от другите рамена, то ме слушаше. Тази огледална нежност... Глупости – това си беше любов – та тя беше точният любовен въздух, който трябваше да дишам, за да стъпя на нещо твърдо в мрака. Под светлината на това рамо започнах да се виждам... Силует, почти прозрачен, но с всяка целувка ставах по-материална, по-физическа. Я, имала съм ръце, защото с нещо прегръщам! Имала съм крака! Да, защото тя ги галеше и топлеше. Заспиваше на гърдите ми... Когато веднъж видях, че пеперудата вече не е на прасковеното й рамо.

Къде ли щях да я търся...? След това можеше да е навсякъде.
Оказа се доста по-лесно и бързо от миналия път. Пощръклялата пеперуда се беше настанила върху среброто на неговата коса. Прекрасна, мека, дълга... Миришеше на хиляди познати неща в семейството... и галеше. Топло. Поисках го веднага, защото от дълбокото на мрака изплуваха неща - ароматите на Коледа, писукането на децата, когато го потапяш за първи път в морето, на сладките, които правиш за неговия рожден ден, аромата на изгладено, мекотата на семейната неделна сутрин... Той ме прегръщаше със семейните си ръце, правеше секс с мен, както когато е правил дъщерите си, галеше ме, като баща... И аз си стоях тихо, доволно до гърдите му... Дълго. И вдишвах семейството в мрака. Моето, чрез неговото...

Пеперудата изпърха и този път съвсем ясно видях накъде...
Кръжеше там, но така и не кацна. Той беше още момче - не само физически – беше невинен в сърцето и мислите си. Затова лудата ми, порочна пеперуда не го и докосна с лепкавите си пипалца. Само го целуваше с криле, за да запази невинността, от която имах нужда. Сърцето и тялото му бяха бели. Гледах го и пиех от тази невинност, за да се пречистя. Целуна ме. Беше като за първи път в живота. Разтворих се в тези ръце и устните му изпиха мътния мрак, изгониха лепкавите сенки, които бяха заседнали на дъното ми и пречеха да съм цяла. Раждах се пак... Невинна, защото запазих неговата невинност.

Пеперудата ми продължи натам...
„Досадница и мръсница!” Бях потресена, защото в този момент си мислех същото за себе си... И го получих във Фейсбук... Като лично съобщение. Но потресът ми дойде от друго – пеперудата кацна точно върху неговия профил и щастливо започна да демонстрира шарките на уморените си криле. „Ти идиот ли си?” – отговорих без да се церемоня. Така започна поредната ми връзка с Някого. Никога не го видях. Остана си само един никнейм и снимка на митично чудовище. Но ме влудяваше! Исках го! Отблъсквах го! Обичах го и го мразех в разстоянието между две съобщения. И бях влюбена в приказките му... Невероятни! Разказваше ми за нас в някакво друго измерение... Където няма пари, няма хора, а само самотни тераси, на които аз мога да се разхождам гола, да съм само негова... Мечтаех за тези тераси и тези светове, когато...

Чух ясно пърхането на пеперудата... и се събудих. Бях удобно сгушена в собствената си кожа, в собственото легло. До мен се събуждаше той. Беше си... моят човек. Нямаше мрак, всичко се беше стопило. Толкова време го бях обвинявала за катастрофата... за мрака. Беше сънен, но голям и красив. Рамото му беше силно, но за мен винаги беше най-нежната опора. Косата му беше прошарена и мека... Миришеше на снощното семейно барбекю. Гледаше ме влюбено, като момче и някъде отзад, почти зад съзнанието ми, знаех, че крие някакви тайни от мен, че все още има загадки, които исках да разгадавам.
- Добро утро, малката ми! – ми каза с най-мекия глас на света и тогава я видя. Очите му се разшириха от изненада и едва успя да ме попита – Направила си си татуировка?!! Защо? И то някаква раздърпана пеперуда... Ти си знаеш, но ако искаш моето мнение....
Не го слушах вече. Само го целувах. Бях се завърнала в себе си.