автор: atima_viva

Не е. Не е въображение.
Усещам, че започва да тежи
и вече закълбява, и се стеле
угаснал цвят... а лятото кърви.
Постилам си мъгла вместо пътека
и вливам в облак лятната следа.
На ореха във сенчестата дреха
уютът се променя в самота.
Събирам се във ято... още помня
в око на вир как с рибите живях,
на камъните лягах като котка
погалена от дивия им свян.
Сега е бряг мълчанието сухо.
И всеки звук – написан във минор.
Не ми остава, няма нищо друго –
подреждам с есен летния декор.