автор: Osip

вятърът
съборил всички малки длани от лицето ти
всякое обичам те от покрива
всичко неродено

църквата – прогризала нозете ми
със убеждения
че

не съм права, никак не съм права
никак
не съм вярваща

в събирането на илюзии
че някога ще ме обичаш смело..
че някога ще поговорим за ръцете си

и е трудно да си лъжа липсите
че всеки път са последни
че няма да ги пусна вътре
че ще затворя вратата

ще затворя вратата
ще усуча килима
ще тръшна прозорците
и ще уплаша съседите с крясъци
колко ми
липсваш

и слушай,
ако наистина можеше да е храм сърцето ми
би те отглеждал вътре
би те пазил от същото
би те целувал
в челото

аз мога само да срутвам
огнища, огньове и устни

раменете се сгъват
и не достигат думите

стига ли ти?