автор: anonimapokrifoff

Влачеше се на колене и яростно търкаше пода с парцала, заличаваше калните стъпки. Плачеше и сълзите й капеха по измитото, забърсваше и тях, защото знаеше, че като изсъхнат, ще оставят солени петна по ламината. В мига, в който истерията я завладя непреодолимо и потече и носът й, захвърли парцала и избяга в кухнята.
Рева сигурно с часове, изхаби три пакетчета хартиени кърпички. Когато хлиповете й понамаляха, запали цигара и се опита да се успокои. Отиде до огледалото в коридора, видя подутото си лице и зачервените си очи и пак се разплака. После взе нова цигара – последната от кутията (добре, че снощи беше купила две) – и си наложи да престане. Нямаше никакъв смисъл от това, този филм го играеше за енти път. А уж дойдоха в София, за да оправят нещата помежду си и да заживеят по-добре…
Правописният речник можеше да бъде спасен, но старата граматика на Стоянов беше безнадеждно съсипана. Снощи мъжът й ги хвърля, тъпка, блъска и къса, защото знаеше, че ще я заболи. Когато накрая връхлетя отгоре й, тя успя да грабне чантата си и да избяга навън.
След това като насън мина покрай скелетите на недовършените сгради, препъваше се в строителните отпадъци и удари жестоко палеца на десния си крак. Дъждът вече беше спрял, слънцето кротко залязваше, а дебелите платформи на сандалите й бяха целите в кал. Нищо лошо не му беше казала, само го помоли да се събуе, а той кресна: „Че каква ти е работата по цял ден, путко заспала?! Не стига, че те храня, ами и забележки ли ще ми правиш!”
Пазарът на „Борово” беше пълен с хора. Купи си две кутии цигари, останаха й 2,50. Седна на масичка в двора на някакво заведение, сервитьорката й донесе менюто и тя видя, че може да си поръча една бира за 2,20. Изсипа всичките си стотинки и плати, момичето я изгледа съчувствено, а тя се овладя и не се разплака.
Беше се разделила с професията си много отдавна, защото с нея не можеше да храни семейство. Работи какво ли не, интересуваха я само парите. Мъжът й преживя фалит, при който загубиха всичко, и повече от десет години той беше в тежка депресия. Тя успя да изучи децата, да ги изпрати на абитуриентските им балове, без да са по-долу от другите. После: сватба, новобранска, първото внуче. И безпаметното влюбване на мъжа й, заради което той заряза всички и искаше от нея само пари, пари, пари…
Тя всеки ден се проклинаше, че напусна родното си място и дойде с него в София. Трябваше да го махне от живота си навремето, но си беше такава – краставо куче да изскимти пред вратата й, и ще го прибере, и ще го нахрани. Накрая мъжът й се раздели с жената на живота си, устрои се добре и си размениха ролите – сега тя стоеше вкъщи и чакаше той да й даде някой лев.
В този огромен град така и не си намери работа. Всеки ден изпращаше по интернет сивито си къде ли не, но имаше предложения или за застрахователен агент, или за разпространител на хранителни добавки и козметика – само на процент, без заплата. Когато промени търсенето в сайта, в който беше регистрирана, и писа, че предпочита да е редактор или коректор, престана да получава писма. Мъжът й всеки ден преброяваше изпушените й цигари, отчиташе колко бира е изпила и вдигаше скандали, че трябва да се блъска денонощно, за да й задоволява пороците.
През всичките тези години не беше престанала да поддържа нивото си на специалист по български език. Връщаше се към старите си учебници, защото не можеше да си купи нови, но успя да убеди мъжа си да даде 34 лева за новото издание на правописния речник – необходим й беше, защото там бяха отразени последните промени в езика. Той беше нейната библия. И граматиката на Стоянов…
Вече не плачеше и доизми пода. В тази квартира можеше да пуска прахосмукачка по всяко време – кооперацията беше нова и почти празна, имаше само някакви хора два етажа по-надолу, но и те бяха заминали нанякъде и тя беше сама. Беше й тягостен пейзажът: само недовършени сгради и отпадъци, най-близкият магазин бе на 15 минути пеша. И да крещи, няма кой да я чуе…

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"