автор: Qrlan_Zej

Седя си на пейка и въздухът дишам,
потънал в собственото си битие.
До мене момченце по мъжки въздиша.
Въпросите как да ми зададе!

Защо облаците се правят на небе?
Защо на водата казваме море?
Защо в речта ни съществува "защо"?
Въпроси безкрайни ми задаваше то.

Седя си на пейка доволен, че дишам,
забравил за собственото си битие.
До мене момчето все още въздиша.
Защото за миг бях отново дете.