автор: nellnokia

Не те чаках да дойдеш при мен като юлски горещник,
да стопиш синевата от лед, дето тайничко крих,
да събличаш света от илюзии, свят като грешник,
да сушиш невъзможни морета със вятъра тих.

Не очаквах това, не защото за теб не мечтаех –
потроших двете стомни, мълчана вода да греба.
Да гадая по здравец... От нищото слънцето ваех
и те чаках по изгрев, пречистена с горска роса.

Разпиля се горещникът, сипеше жар и забрава.
Изгори по полето тревата на спомена стар.
Припълзя като смок, после сви се в сърцето ми, вляво,
а гърбът на земята потръпна от този товар.

И не знаех дали е пожар, път, проправил в полето,
или слънчева люлка, развързала жарки крила –
разлюляната гръд се целуна с дъха на небето,
щом небето горещо положи на нея глава.

И тогаз затрещя неочаквано с гръм вековечен,
беше дъжд като мъж, който връща живота в дома –
моят юлски горещник разплете венеца си цветен
и ме взе на ръце в пъстрооката полска трева...

Оттогава е в мен този юли, горещ като грешник,
скита споменът бурно, нарамил вързоп от цветя,
и целува в ръжта красотата, която го среща
и създава живот... Диви макове никнат с дъжда.