автор: khanas

Старея, нямам вече дързост във очите,
умира съвестта ми, покварена от лъжите,
коварен страх удави пориви лудешки,
кога успях, защо предадох и мечтите си момчешки?
А вярвах, знаех, че ще бъда по-различен,
по-смел и горд, по-щедър, нетипичен
и тайничко се радвах, озарен от странна прозорливост,
че ще тръгна някой ден на бой за свята справедливост.

И кълна се, че не исках никакви награди,
ни власт, пари и бляскави паради,
богатството ми щеше да е радостта човешка,
а другото бих отминавал със насмешка.

Но не, защо да лъжа - исках най-голямата награда,
мислех, че на рицаря естествено, по право се полага
и че жребий светъл ми е отредил най-мъжката наслада
да застанеш нявга ти до мен, а аз да те докосна в нощната прохлада.

Къде си, милата ми, чакам те отдавна,
това съм аз - момчето без победа в битка славна,
момчето без доспехи бойни, без медали,
момчето без кураж, без доблест и без идеали.

Едничка жива е надеждата у мене само,
чувствам, че опра ли се на топлото ти рамо
моят дух момчешки гроба ще напусне
и с детинска радост в бой за правда ще препусне.

Ела, спаси ме от сълзите,
осмисли живота ми, Богиньо на зорите,
обичам те сърдечно,както никой не е любил,
тук съм, ще те чакам вечно, няма да повярвам, че съм те загубил.

Къде си, милата ми, чакам те отдавна...