автор: nellnokia

Не го познавам още този мъж,
но той пристига винаги в съня ми
и тялото ми, разлюляна ръж,
събира тихо в шепи, като семе.
Нощта покълва ясна, сякаш ден.
Изгряват неузрели слънчогледи.
Уж, аз го търся – той е вътре в мен.
Простенват плахо сенките ни бледи.
А после бавно времето сълзи,
солта им тишината не измива,
защото и от сънища боли,
когато сутрин рано си отиват.
Затуй заплитам двете му ръце
с косите си и корените неми
и чакам светлината да умре,
за да се върне тихичко при мене.
И чакам този сън да продължи
реален, като слънцето в деня ми
защото разпознавам, че си ти,
защото все живееш в мисълта ми –
горещ, като ръжта на хълма стар,
и слънчев, като сутрешна магия...

Разбрах, че твоя образ, оцелял,
не мога от живота да изтрия.