автор: tomatroev

Един продава бели манастири,
а друг - душата си на Дявола продал.
Но само той - от Дявола по-черен,
продава Поморийска кал.

И дявол знае откъде я вади,
чак в дъното на пъкъла заврян!
А вече ври, за хилядите гладни,
на блатото големия казан.

Виж, движи се, живее, диша тинята,
отваря се за миг цепнатина,
гореща като кръв и в сласт застинала,
разнесла блудкав, тежък мирис на жена.

И кожата и уж е мека, черна,
а пък блести на слънцето като елмаз!
Свещено блато - Мека за неверници,
че от калта израснал съм и аз...

Какви слънца, какви енергии
са скрити в тъмната и плът?
Самотен като блатен червей,
неуловим все още е духът и.

И влиза той, и я загребва с шепи,
а после дълго нещо и шепти.
О, тя изправя хроми, и проглеждат слепи,
но първо трябва да се укроти!

А после - дух, затворен във бутилка -
калта ни гледа с предани очи
и ти, човеко, с болката не свиквай,
той може да я облекчи!

Продава я и после пак се връща,
но за едно мечтае всеки път -
макар, че много кратък му е пътя,
как иска да окаля той светът!

Да се изправи този свят и да прогледне,
защото Бог така ни е създал:
духът ни - от космическите бездни,
а тялото - от Поморийска кал.