автор: hudojnika

         Следващият текст не е никаква или някаква конспирация, не е иносказание, сиреч алегория, преносен смисъл, или предизборен ментиш-капели; дори не е и най-прост прозрачен намек за еди-какво си и еди-що си… ами си е най-обикновен преразказ на древна поучителна история, дето му викат аборигените от Манчестър Юнайтедово, Силистренско – Притча! Е, хайде – Полупритча!
         И така:
         На Султана му починал Главния везир. И…
         И влиза Гари – от Григорчо, внук ми, двайсет и кусур годишен льохман, трета година кандидат студент. Влиза, не тогава – при Главния везир, а сега – при мене и наднича по текста, прави забележка:
         - Султан няма главен везир! Всичко друго си има, но главен везир – не!
         Гари все гледа да ме дразни, цял закачко; пък може и да не знае… кой знае?
         - Знаеш ли какво е Султан?
         - Че кой не знае – ротвайлерът на диджей Тони… страхотен дзвер, как плюска кюфтаци, като парламентарист, дето викат! Ако му дадеш, де. Дай някоя кинта и те оставям на мира. После ще ме поучаваш!
         Давам си дядовия данък. И…
         На Султана му се споминал Главният везир. Без интриги, без задкулисни борби. Без засади и атентати, дори и без базука; без натиск от улицата, без митинги. Не било и самоубийство. Ей, така – легнал вечерта жив, събудил се – умрял. Тогава така ставали тия работи. Пълна прозрачност.
         Султанът бил умерено мъдър властимеющ, с хладен ум и чисти ръце, подобно на Феликс Едмундович Джерджински, с когото между впрочем имали далекоизточно родство. По три пъти мерел преди да отреже квитанциите или ръцете на провинените и не раздавал благини от хазната на заслужилите ги, преди да си удържи съответния процент данък – лични нужди.
         На младини се увличал по гравьорство и дори вземал частни уроци от самия Йоханес Гутенберг, като как се печатат тия гравюри. Било му от полза, щото впоследствие пускал неограничени количества копюри от разни валути и икономиката на султанството му била стабилна. Но това вече, след като се сдобил със съвременна техника от Хюлед Пакард и Ериксон.
         Трябвало спешно да избере измежду везирите, този, който би бил най-достоен. Знаел на всичките екстрите и кусурите им, дето се вика - и зъбките им знаел.
         Трудна задача, въпреки техниката, която била посята, дето се вика, на всеки сантиметър облагородена площ. Определени хора селектирали есенцията от настроения, връзки, компании. Всичко било пред очите му, като на една човешка длан!
         Вече си мислел, че на този етап от развитие, не ще разреши този проблем. Но…
         На ХХІІ конгрес на старейшините-мъдреци, където Султанът бил почетен гост, се заприказвал в президиума, а и после на традиционната софра, с най-стария от тях, толкова стар, че чак брадата и веждите му били окапали.
         Споделил проблема си и получил мъдър съвет. Послушал го. Изпълнил всичко според предписанието – точ в точ!
         Поканил везирите си на угощение, уж с благотворителна цел, както било модерно. Курдисали се, седнали по турски на килима, около една два метра и половина в диаметър калайдисана тава с ароматен пилаф - лигите да ти потекат. С агнешки и овчи късове, източни подправки като канела, пет чешита пипери от Индия, шам фастък и хел - дето помагал за оная работа, джинджифил, босилек, гьозум и копър, и разни незнайни ароматища - всичко полято с шафран, зехтин и топено краве масло...
         НО! За прибори имало само едни огромни двуметрови черпаци... Красиви, с резба и седефени инкрустации… Неудобни! Ами сега! Загребват от вкусотиите; като понечат да си уцелят устата, ги изсипват зад гърба си... Лоша работа.
         НО! Невзрачен и гърбав везир загребал пълен черпак благини и ги поднесъл на седналия срещу него, по турски, везир:
         - Буюр, Ага! (Нещо като - Заповядай, господине!) - и му намигнал. Оня загрял веднага и той загребал...
         - Буюр, Ага!...
         Като видели решението и другите започнали и скоро дъното на калайдисаната тава лъснало.
         И така… Султанът се обзавел с Главен везир, макар и невзрачен и гърбав, но с ум, близък до съвременните такива, по тия въпроси и тия проблеми.
         Оттогава датира и главния принцип в дипломацията и ежедневните отношения:
         - ТИ НА МЕНЕ - АЗ НА ТЕБЕ!

         Велимир Петров