автор: apostolicia

Харесвам Джон Кюсак. Има вид на човек, който отчаяно се нуждае някой да го харесва. Прилича на дълбоко наранен, несправедливо обвинен мълчаливец, който има нужда от закрила, макар последното нещо, което иска да е именно закрила.
Да, много харесвам Джон Кюсак. И не искам да чувам за Никълъс Кейдж, след като гледах „Град на ангели”. Някой трябва да му каже на този човек, че добротата не се изразява като сладникаво съединиш вежди в основата на носа и повдигнеш само този им край. Така изглежда по-скоро като котарака Леополд, но безкрайно учуден.
Надявам се да не приличам на жена, която харесва Джон Кюсак. Но май приличам. Това много ме притеснява.
Защото означава, че харесвам и Ричард Гиър, но аз всъщност не го харесвам. Само ми изглежда секси.
Чух как в Лидл змия изпълзяла от кашоните с банани, ухапала жена и тя умряла. Жената, не змията. За змията нищо повече не чух. Обаче жената се оказа млада, с малки деца. Колко умилително! Разбира се, че няма да е дърта вещица, която престисква всички банани в търсене на по-мекички. Макар че възниква резонният въпрос що за създание трябва да е тази млада жена, че да преодолее блокадата на пенсиите и да се добере до кашоните с банани в Лидл и заслужава ли съжаление при тези си свръхестествени способности. Щом с това се е справила, значи спокойно е могла да види сметката на коя да е змия и то още преди на змията изобщо да й е хрумнало да хапе. Значи или си го е търсила, или е крадла, промъкнала се в магазина когато е бил затворен. И в двата случая не заслужава никакво съжаление.
Винаги съм се питала защо в такива сълзливи сапунени сценарии жертвата никога не е мъж. Винаги е жена, винаги млада – щото както вече споменах, дъртите вещици не цедят хорските сърца. Хеле пък ако има и мънички деца – горките сирачета, мама отишла да им купи с последните стотинки евтинки зелени банани от добрия чичко Лидл, а там една коварна змия да отнеме живота на сиромашката им майчица. Мда, бая сълзи ще рукнат. Майката разбира се е бедна. Кой богат пазарува в Лидл, освен разбира се Елена от Стъкления дом – майчице, да й имам претенциите. Голямата работа, ама и тя се била с бабишкерите на евтинийката.
Не ми дреме за Елена, аз харесвам Джон Кюсак.
Обаче усещането, че душата ми е ластик на гащи, който е така опънат, че заплашва всеки миг да се скъса и да ми лъсне задника, много прилича на гъдел. То пълзи по кожата, предизвиква тръпки, които постепенно – по-бързо или по-бавно –зависи от случая, се превръщат в спазми, а накрая в конвулсии, агония... И ако извадя късмет, ластикът действително ще се скъса, гащите ще паднат в краката ми и ще очертаят тъжни кръгчета около обувките, зъдникът ми ще лъсне, обаче на мен вече изобщо няма да ми пука. Защото или ще съм умряла, или ще дъм благословено полудяла. Тогава защо са всички тези усилия да задържа на всяка цена гащите здраво вързани?
Когато мама си отиде – впрочем предателски рано – чак тогава всъщност разбрах колко силна е била връзката ми с нея. И непрекъснато плачех.
Състоянието на лабилност, сълзливост и пълна объркване, допълнително усложни ситуацията. Задълбочи усещането за паника, породено от съзнанието, че нещата се изплъзват от контрол, че настъпва промяна, но изобщо не към добро.
Забучих с кабърче на стената един импровизиран списък, в който отбелязвах всички причини да се побъркам. Озаглавих го „Изнервена съм защото:” и започнах да изреждам надолу:
- Ставам твърде рано;
- Имам скапана работа, пълна с блюрократични спънки, концентрирано недоверие и излишни презастраховки и бумащина;
- Мама почина;
- Нямам представа какво да сготвя за вечеря;
- От седмици ме боли ръката, а нямам сили да понеса диагнозата;
- Дядо почина;
- Свършила е водата в хладилника, а никой не се е сетил да сложи нова бутилка;
- Мама почина;
- Не съм вземала заплата от месеци, даже похарчих парите за подарък за именния ми ден;
- Транспортът ми излиза прекалено скъпо, парите за подаръка всъщност отидоха за билети;
- Банята е за ремонт;
- Още ми се подува глезенът, който изкълчих миналата година...
- Килимът в кухнята трябва да се закара на автомивка;
- Мама почина и се чувствам адски сиротна
Списъкът стана много, много дълъг. Дали ще помогне, не знам. Ще го допълвам за всеки случай, докато не разбера.
Обади ми се един приятел и след всички „как си, какво казват лекарите и прочие” каза: „Жена ми го направи това на 38 години и ...” Казах си: „значи няма какво да се оплаквам”. Онзи ден съседката заяви, че тя пък била направила своя инсулт на 33, при това далеч по-тежък от моя, което леко ме изнерви. Приятелката ми заби последния пирон, като каза, че съм се отървала по най-тънката лайсна. Тогава вече наистина се притесних, почувствах се адски закъсняла. Какво съм правила толкова време? Къде съм бляла, та не съм могла да се средя с един свестен инсулт и аз като хората? Нямаше как да не се засрамя. Нищо не мога да направя както трябва, даже и мозъчен инсулт.
Но какво да очакваш от жена, която харесва Джон Кюсак?!